— Как избяга?
— Всички се втурнаха след теб и понеже никой не ни обръщаше внимание, аз скочих в храстите. После дойдох тук, защото ти бях казал, че трябва да минем през това място. Мислех си, че ще дойдеш, ако не те хванат бебехите.
— Успя ли още някой да се измъкне?
— Не знам.
— Трябва да почакаме тук, за да видим дали ще ни намерят нашите хора. Потърси скривалище за жребеца ми.
— Знам едно много подходящо, ходих.
— Значи тук вече всичко ти е познато?
— Правил съм тук въглища. Върви след мен с коня си!
Той ме води нагоре в продължение на около четвърт час. Стигнахме до една гъсто обрасла с къпинови храсти скала. На едно място той отмести трънаците и се откри доста голяма цепнатина, в която съвсем спокойно можеше да се побере цял кон.
— Тук живеех — обясни ми той. — Вържи коня вътре, а аз ще му донеса храна.
Във вдлъбнатината бяха забити няколко кола, които преди явно бяха служили за крака на маса, въпреки че по ориенталски маниер тя сигурно е била много ниска. За тях вързах коня си, така че да не може да напуска скривалището си без мое знание. Отпред кюрдът режеше с ножа си трева.
— Влез навътре, ходих — помоли ме той.
— Междувременно някой може да дойде. Ще дойда веднага щом свърша.
Подчиних се на молбата му и се разположих в края на гората на такова място, че да мога да виждам всичко, без самият аз да бъда забелязан. Въглищарят дойде след петнайсет минути.
— Конят на сигурно място ли е там? — попитах аз и щом той отговори утвърдително, добавих: — Гладен ли си? В отговор той повторно изръмжа.
— За съжаление нямам нищо. Ще трябва да изтраем до утре. Той отново изръмжа, а след това каза:
— Ходих, и за днес ли ще получа два пиастъра?
— Ще имаш четири.
В поредното му изръмжаване се долови нескрит възторг. После между нас дълго цари мълчание.
Стъмни се и когато гаснеше и последната светлина на деня, ми се стори, че в тясната просека от лявата ни страна между дърветата се промъква някакъв силует. Въпреки падащата тъмнина това видение бе толкова измамно, че се изправих, за да се убедя, че не съм се излъгал. Наредих на кюрда да остане при оръжията ми, които само биха могли да ми пречат при разузнаването. Хванах въжето на кучето и се запромъквах напред.
Трябваше да заобиколя един завой на просеката, но не бях стигнал и до средата на пътя, богато забелязах силуета да се промъква през нея. С няколко бързи скока се добрах до мястото, където фигурата трябваше да мине. Ето че тя все повече се приближаваше до мен. Вече посягах да го хвана, когато Доян ми попречи да го направя. Той радостно изскимтя. Човекът чу и изплашено се спря.
— По дяволите! Кой е тук?
Същевременно две дълги ръце се протегнаха към мен.
— Линдси! Сър Дейвид! Наистина ли сте вие? — извиках аз.
— Ох! Ах! Мистър! Yes! Well! Аз съм! А вие? Ах! Ах! Well! Вие сте! Yes!
Той бе съвсем объркан от радост, а изненада и мен, защото ме хвана, притисна ме към себе си и се опита да ме целуне, при което присъствието на болния му нос в никакъв случай не беше нито препоръчително, нито от особена полза.
— Дори не бях предполагал, че ще ви намеря тук, сър Дейвид!
— Не ли? Горилата — о, не! Нали въглищарят беше казал, че трябва да минем оттук.
— Виждате ли колко добре беше, че узнахте това? Но кажете как се спасихте!
— Хм! Стана много бързо. Застреляли кон под мен, измъкнал се изпод него; видял, че всички препускат след вас, и скочи настрани.
— Точно както и Алло!
— Алло ли? Направил същото? И той тук?
— Седи ей там. Елате!
Заведох го до нашата наблюдателница. Радостта на кюрда беше голяма, като видя, че още един от нашите хора се бе спасил. Той я изрази със звуци, които можеха да се сравнят само с бръмченето на счупен чекрък.
— А на вас какво ви се случи? — попита ме Линдси.
Разказах му.
— Значи конят ви не е засегнат?
— Като изключим цицината, да.
— Моят е мъртъв! Чудесно животно! Ще застреля тези бебехи! Всичките! Yes!
— Оръжието ви все още при вас ли е?
— Пушката ли? Как ще им я оставя! Ето я!
Поради тъмнината не бях забелязал това радостно обстоятелство.
— Радвайте се, сър! Тази пушка е незаменима.
— Имам и нож, револвер и патрони тук, в торбата.
— Какъв късмет, че не са били на седлото ви! Но нямате ли представа дали не се е спасил още някой от нас?
— Халеф още лежеше под коня си, а хадедихните бяха сред бебехите.
— О, горко им, тогава с тях тримата е свършено!
— Да изчакаме, мистър! Аллах акбар (Господ е велик), казват турците.
— Имате право, сър. Да се надяваме, но после, ако сме се лъгали, ще трябва да направим всичко възможно да освободим нашите приятели в случай, че са още живи и са пленени.