Кюрдът още не се беше изправил, за да изпълни заповедта ми, когато кучето силно залая. В най-отдалечената точка на полезрението ни се появи един конник, който бързо се приближаваше в тръс и мина покрай нас.
— Хей! Мистър, да го очистя ли? — попита Линдси.
— В никакъв случай!
— Но той е бебех!
— Остави го! Ние не сме подли убийци.
— Да имах поне кон!
— Ще получим коне!
— Хм! — засмя се той. — Не сме подли убийци, но все пак сме разбойници! Иска да крадем коне! Yes!
Този бебех отново ме накара да се замисля. Защо беше напуснал своите и къде отиваше?
След около час загадката се разреши, защото той се върна и мина покрай нас, без да подозира, че сме толкова близо до него.
— Какво ли е ходил да съобщава там долу този? — каза Линдси.
— Той е пратеник.
— Пратеник ли? Чий?
— На шейх Гасахл Габоя.
— До кого?
— До отряда на бебехите, обсадил пътя на около половин час път оттук.
— Откъде знаете?
— Предполагам. Този шейх е разбрал по някакъв начин, че ще дойдем, и е завардил пътя на две места, за да може вторият отряд да плени тези, които ще се изплъзнат от първия.
— Хубаво измислено, сър, ако е така!
Трябваше да го проверя. Разбрахме се, че докато Халеф и аз сме на разузнаване, англичанинът и Алло ще останат при коня ми в досегашното ни скривалище. Ако обаче не се върнех до обяд на другия ден, сър Дейвид, воден от въглищаря, яздейки жребеца ми, трябваше да отиде до Бистан и да ме чака там при брата на Алло в продължение на четиринайсет дни.
— Ако и дотогава не се върна с Халеф — добавих аз, — значи сме мъртви и вие, сър Дейвид, можете да влезете във владение на наследството ми.
— Хм! Завещание! Ужасно! Бих могъл да унищожа цял Кюрдистан! Наследство? Какво? — попита храбрият албионски син.
— Моят кон — отвърнах му аз.
— Не искам! Ако вие умрете, тази страна ще бъде унищожена! Заедно с всички коне! Също и волове, овце, бебехи, всичко! Well!
— Е, сега знаете всичко. Остава само да инструктирам и кюрда банах.
— Но хубаво му го обяснете, сър! Не мога да разменя нито дума с него. Добре го инструктирайте! Ама че удоволствие! Великолепно! Да бях си останал в старата Англия! Не ми трябват никакви крилати бикове! Yes!
Бях принуден да го оставя на обзелото го отчаяние. След като казах на Алло какво да прави, метнах двете пушки на рамо и се доверих на водачеството на Халеф.
Той ме поведе по същия път, по който сутринта беше вървял, като по този начин ми доказа, че е бил много схватлив мой ученик. Беше използвал всяко, дори и най-малкото прикритие, проницателно бе преценил терена и така внимателно беше стъпвал, че дори и за индианец щеше да е трудно да върви по следите му.
Непрекъснато вървяхме под дърветата, но така, че да не изпускаме от поглед местността наоколо. Кучето беше с мен и тъй като се движехме срещу вятъра, нямаше защо да се страхуваме от изненади.
Най-сетне наближихме мястото, където бяхме нападнати. Халеф искаше да ме придружи и по-нататък, но аз не му позволих.
— Ако ме пленят — казах му, — знаеш къде да намериш англичанина. Засега е най-добре да се покатериш на една от онези, растящи една до друга пинии, защото клоните им образуват хубаво скривалище. Добре можеш да различиш пукота на пушката ми или бързия лай на карабината ми от стрелбата на другите оръжия. В опасност съм само ако ме чуеш да стрелям.
— Какво да правя тогава?
— Ще продължиш да стоиш тук, освен ако не чуеш да те викам. Хайде, качвай се горе!
Хванах кучето много здраво и продължих да се промъквам напред. Наистина беше много опасно посред бял ден да се доближавам толкова близо до вражеския лагер, за да мога хубаво да го обгърна с поглед и да го наблюдавам.
След известно време забелязах първата колиба сред дърветата. Направена беше много примитивно в пирамидална форма от клони. Оттеглих се назад, за да направя първо един по-широк полукръг около мястото, защото трябваше да видя дали навътре в гората нямаше още бебехи. В такъв случай те щяха да са зад гърба ми и можеха да ме открият.
Промъквах се от дърво към дърво, подбирайки все най-дебелите стволове, като внимателно се ослушвах в горската пустош. Скоро забелязах, че предпазливостта ми не е била напразна, защото ми се стори, че долавям човешки гласове, а в същото време Доян ме побутна с муцуна. Благородното животно инстинктивно бе разбрало, че в този момент не бива да издава нито звук, и неотлъчно ме гледаше с големите си умни очи.
Като тръгнах в посоката, откъдето бях чул гласовете, скоро видях трима мъже да седят под едно дърво, обградено от три страни с храсти. Това място бе създадено за подслушване. Тъй като предполагах, че предмет на разговора ще са събитията от предишния ден, легнах на земята и се промъкнах до храстите, където можех да чувам думите им съвсем ясно.