Това се случило на 10-и мухарем и до днес този ден е траурен за шиитите. В Хиндостан разнасят закачено на копие изображение на главата на Хюсеин, както е било след смъртта му, и с направени от благороден метал подкови наподобяват тропота на коня му. На 10-и мухарем от Борнео и Целебес през Индия и Персия до Могреб (Западна Азия), където Шиа има вече само разпръснати привърженици, се разнася вопъл на печал, а след това в Кербела се изнася драматично представление, което се стреми да предаде възможно най-точно същото безутешно отчаяние. Тежко на су нита или гяура, ако посмеят да се покажат в този ден в Кербела сред разбеснялата се тълпа шиити! Ще бъде разкъсан на парчета!…
Историческото деление може да служи на потомците за по-добро разбиране.
Като стигнахме до Саб, решихме да продължим да яздим покрай реката, за да се доберем до кюрдите ширбани, а после и до зибарите. Докато намерим ширбаните, разполагахме с препоръките от бея на Гумри и от мелика на Лисан, но оттам нататък не можехме да се надяваме на никаква помощ. Ширбаните ни приеха гостоприемно, но зибарите ни посрещнаха доста враждебно, все пак по-късно успях да спечеля тяхното внимание. Благополучно стигнахме до река Акра, но тук при дивите планински обитатели се натъкнахме на такава злонамереност, че след като преживяхме различни неприятности, трябваше да се отправим на югоизток. Преминахме Саб източно от Гара Сург, Пир Хасан остана от лявата ни страна и тъй като в никакъв случай не можехме да се доверим на тамошните кюрди, се видяхме принудени да вървим по продължение на Джебел Пир Мам на югоизток, за да завием после надясно и някъде между Деялех и малката Саб да стигнем до Тигър. Надявахме се, че арабите зжербоа ще ни посрещнат гостоприемно и ще намерим сигурен водач, но за съжаление разбрахме, че те се съюзили с обеидите и бениламите, за да нападнат всички племена между Тигър и Татар. Наистина бяха в приятелски отношения с една фирка на обеидите, чийто шейх беше Еслех ал Махем, но този човек можеше да е променил убежденията си, а за другите афрак[3] Мохамед Емин бе убеден, че са враждебно настроени към хадедихните. При тези обстоятелства бе за препоръчване първо да променим посоката си към Сюлеймания, а после да решим какво ще правим по-нататък. Щом освободихме Амад ал Гандур и благополучно го бяхме довели дотук, по-добре бе да заобиколим, отколкото отново да се озовем в плен.
Така след доста време, с много трудности и лишения успешно стигнахме до планината Загро.
Беше се свечерило и спряхме да нощуваме на края на една чинарова гора. Над нас се издигаше небосводът, блясъкът на чиито звезди само тук можеше да се наблюдава с такава чистота и сила. Намирахме се близо до персийската граница, а въздухът на Персия е известен с чистотата си. Светлината на звездите бе толкова силна, че въпреки че луната не грееше, можех ясно да различа стрелките на джобния си часовник от три крачки разстояние. Щях да мога дори и да чета, и то дребен шрифт. Лъчите на Юпитер бяха така ярки, че спътниците му биха могли да бъдат забелязани, макар и малко по-трудно, дори и с далекоглед, на който са махнати увеличителните стъкла, ако човек се опита да обхване в диаметъра на тръбата тялото на планетата. Виждаха се дори и съзвездия, които иначе могат да се наблюдават само с телескоп. Седмата звезда на плеядата също можеше да бъде видяна без особени затруднения. Чистотата на такъв небосклон оставя дълбоко впечатление в душата и едва сега разбрах защо Персия е родината на астрологията, тази зависима от благородната си дъщеря родна майка, която ни запознава със сияйните светове на небето.
Предпочетохме да преспим на открито. През деня бяхме купили от един овчар агне и накладохме огън, за да го опечем направо както е в кожата, след като бяхме изчистили вътрешностите му и с нож бяхме остъргали козината му.
Конете ни пасяха наблизо. Напоследък ги бяхме изложили на необикновено натоварване и им се полагаше повечко дни почивка, което обаче за съжаление все още не беше възможно. Ние самите се чувствахме доста добре с изключение на един-единствен. Това беше сър Дейвид, на когото болестта причиняваше големи ядове. Преди няколко дни той бе обхванат от треска, която го държа около двайсет и четири часа. После тя изчезна, но пък у него се разви онзи страшен «подарък» на Ориента, който на латински се нарича Febris Alepensis, на френски обаче е Ма1 d’Alep, и сполетява не само хората, но и някои животни, например кучета и котки, като винаги започва с висока температура, след което върху лицето или гърдите, на ръцете или краката се образува голяма подутина. Тя се задържа почти цяла година и от нея непрекъснато се отцежда течност, а като изчезне, оставя дълбок незаличим белег. Наименованието на тази подутина не е подходящо, защото болестта не се среща само в Алепо, но и в областта на Антиохия, Мосул, Диарбекир, Багдад и някои райони на Персия.
3
Афрак — множествено число на фирка, означаващо племе, част от друго по-голямо. — Бел. пр.