Бяха изминали около два часа, когато видяхме отдолу да се появява един-единствен конник.
— Този сигурно ще съобщи за пристигането — каза Халеф.
— Възможно е. Видя ли високия дъб в горната част на падината, където се намират конете?
— Да, сихди.
— Промъкни се дотам и ме чакай. Трябва да чуя какво ще съобщи този конник. Вземи и Доян със себе си. Сега не ми трябва. Вземи и оръжията ми!
Той се отдалечи с кучето, а аз побързах да се приближа до колибата на шейха, за да мога да чуя това, което ще се говори. Успях, доколкото това беше възможно. Тъкмо бях застанал зад ствола на едно дърво, и конникът се приближи в галоп. Той скочи от коня.
— Къде е шейхът — чух го да пита.
— В палатката си.
Гасахл Габоя излезе.
— Каква вест носиш?
— Воините ще бъдат тук след малко.
— Значи не сте видели никого от бегълците?
— Нито един.
— Спали сте.
— Пазихме цяла нощ, чак досега. Обсадихме всички странични долини, но не забелязахме никого.
— Ето ги, идват! — извика някой пред лагера. При този вик всички се втурнаха към просеката, дори и двамата пазачи се присъединиха към тях. Двамата им пленници сигурно бяха вързани!
Моментът беше подходящ, както и бях очаквал. С един скок се озовах зад колибата на пленниците — два удара с ножа и се намерих при тях. Лежаха един до друг с вързани ръце и крака.
— Мохамед Емин, Амад ал Гандур, ставайте! Бързо! Две секунди бяха достатъчни, за да прережа въжетата.
— Елате, бързо!
— Без оръжие? — попита Мохамед Емин.
— Кой ви го взе?
— При шейха е.
Отново излязох от палатката и се огледах наоколо. Никой не гледаше към лагера.
— Излезте и ме следвайте!
Скочих към шатрата на шейха и се вмъкнах вътре, а хадедихните след мен. Обзети бяха от трескаво напрежение. Оръжията им бяха тук, както и два заредени пистолета и една дълга персийска пушка, принадлежащи на шейха. Взех пистолетите и пушката и отново погледнах навън. Все още никой не ни обръщаше внимание. Измъкнахме се и хукнахме към долината. Тя беше на около пет минути от лагера, но след две минути вече бяхме при Халеф.
— Машаллах! Божие чудо! — извика той.
— Хайде към конете! — казах аз. Пазачът седеше долу, обърнат с гръб към нас. Дадох знак на кучето и то скочи върху него. След миг човекът лежеше на земята. Той нададе силен вик, но за втори явно вече нямаше смелост. Отделих шестте най-добри коня и извиках на Амад ал Гандур:
— Дръж ги! Халеф, Мохамед Емин, подгонете другите в гората!
Двамата веднага ме разбраха. Тъкмо тогава зад нас се разнесоха приветствени викове, а ние скачахме от кон на кон и прерязвахме въжетата. Падаха се по двайсет и пет въжета на човек. Справихме се много бързо, а после подгонихме освободените животни в гората с удари и камъни. Амад ал Гандур с мъка удържаше шестте коня. Метнах на рамо трите пушки и сложих в пояса двата револвера. После яхнах коня със звездата на челото и хванах въжето на още един кон.
— Качвайте се и напред! Крайно време е!
Без да се оглеждам, препуснах с двата си коня нагоре към стръмнината, а после се озовахме в прикритието на гората. Поради лошия терен напредвахме трудно, а понякога се налагаше и да заобикаляме. Скоро обаче стигнахме до една по-хубава пътека, където можехме да подкараме конете си в галоп.
Тогава зад нас се чуха силни викове, но нямахме време да правим предположения за причината. Напред!
Трябваше да опишем широка дъга, а съвсем в дъното, където започваше тя, се появиха двама ездачи. Щом ни забелязаха, единият се върна обратно, а другият тръгна към нас.
— В галоп, бесен галоп, иначе ще изгубя жребеца си! — извиках аз. — Бебехите са вече по петите ни!
Изборът ни не беше лош, защото конете се оказаха превъзходни бегачи. Скоро видяхме нашия горски кът. Като стигнахме дотам, спряхме зад дърветата. Видях само Алло.
— Къде е емирът? — попитах го аз.
— Там, при коня.
— Ето ти една пушка. Качвай се на този риж кон, твой е!
Дадох му пушката на шейха и хукнах нагоре по хълма, към скалата. Тя беше на около четвърт час път, но мисля, че стигнах горе за не повече от пет минути. Там седеше Линдси.
— Вече тук, мистър? Ох! Ах! Как мина?
— Много добре! Но сега нямаме време, защото ни преследват. Тичайте с всички сили надолу, сър. Там има един кон за вас!
— Преследват ни? Ах! Хубаво! Великолепно! Кон за мен? Добре! Well!