Той не ходеше, а по-скоро се търкаляше надолу по склона. Развързах жребеца си и го поведох. За съжаление не ставаше толкова бързо, колкото ми се искаше и като стигнах долу, другите вече отдавна чакаха върху седлата, а Халеф държеше в ръка поводите на шестия кон.
— Много се забави, ефенди — каза Мохамед Емин. — Виж, вече е твърде късно!
Той посочи нататък, където тъкмо се показваше първият ездач, който ни беше последвал. Втренчих поглед в него и познах човека.
— Познавате ли го? — попитах аз.
— Да, сихди. Това е вчерашният джиаф.
— Той е бебех и ни предаде. Оставете го да мине покрай нас, а после ще го хванем.
— Ами ако междувременно дойдат другите?
— Няма да стане толкова бързо. Сър Дейвид! Ще препуснем напред и ще заловим този ездач. Ако се съпротивлява, ще избием оръжието от ръката му.
— Добре, мистър! Великолепно! Yes!
Бебехът изчезна зад следващия завой на пътя, а ние напуснахме скривалището си. Щом с Линдси стигнахме до този завой, се намирахме на около петдесет крачки от него. Той чу, че идваме, и се обърна. Позна ни и толкова се изплаши, че неволно спря коня си. Смяташе, че ни е видял пред себе си, а сега установяваше, че сме зад него. Хванахме го още преди да се опомни.
Тогава той посегна към ножа си. Но аз хванах юмрука му и така го стиснах, че той го изпусна. Докато Линдси му измъкваше копието, аз срязах ремъка, на който пушката висеше на гърба му. Тя падна. Беше обезоръжен и конят му тичаше с нашите с всички сили. Бебехът се остави на съдбата си.
Вървяхме така все на юг и като решихме, че вече имаме достатъчно преднина, позабавихме темпото, а Алло тръгна напред да ни води.
— Какво ще прави с този тип, мистър? — попита Линдси.
— Ще го накажа!
— Yes! Лъжлив джиаф! Какво наказание?
— Не знам. Ще говорим за това.
— Хубаво! Заседание! Горна камара! Долна камара! Well! Как освободихте хадедихните?
Разказах му накратко. Като стигнах до обезвреждането на пазача на конете, внезапно спрях насред изречението.
— О, какво направих!
— Какво, мистър? Нали всичко мина добре?
— В бързината забравих да извикам на кучето си да пусне човека!
— Ох! Ах! Неприятно! Ще ни настигне!
— Никога! То вече е мъртво, а и пазачът също.
— Защо да е умрял?
— Щом го докоснат или заплашат, то разкъсва гърлото на лежащия под него човек. Разбира се, бебехите после ще го застрелят. Наистина бих се върнал заради това куче и бих се изложил на най-голяма опасност, но за съжаление няма смисъл!
Халеф също се разстрои от загубата на вярното куче. Останалите часове от следобеда прекарах в дълбока печал. Вечерта спряхме и едва сега завързахме бебеха. Въпреки че много бяхме бързали, Халеф беше успял да закрепи върху свободния кон останалата част от сръндака и така се бе погрижил за прехраната ни.
След като се наядохме, започнахме разпита на пленника. Досега той не бе проронил нито дума. Сигурно спокойно понасяше всичко, защото се надяваше, че неговите хора скоро ще се появят и ще го освободят.
— Чуй, човече — започнах аз, — какъв си? Джиаф или бебех?
Той мълчеше.
— Отговори на въпроса ми!
Той само примигна с очи.
— Халеф, свали му тюрбана и му обръсни главата!
Това е най-голямото безчестие за един кюрд и изобщо за мюсюлманите. Щом Халеф, хванал в дясната си ръка ножа, посегна с лявата към косата му, мъжът помоли:
— Господарю, остави ми косата! Ще отговарям.
— Добре! От кое племе си?
— Бебех съм.
— Вчера ти ни излъга!
— Не съм длъжен да казвам истината на враговете.
— Имаш принципи на мошеник. Освен това се закле в брадата на Пророка, че говориш истината!
— Дума, дадена на неверник, може и да не се спазва.
— Ти я даде и пред правоверни. Четирима от нас са такива!
— Това не ме засяга.
— На всичко отгоре ме нарече и глупак!
— Това е лъжа, господарю!
— Ти каза, че всички сме глупаци, но най-глупав от всички съм аз! И това е вярно, защото го чух със собствените си уши там, зад лагера, като чистехте гъбите. Лежах зад храстите и ви слушах, а след това освободих пленниците ви и взех конете ви. Така че сам можеш да се убедиш колко голям глупак съм!
— Извинявай, господарю!
— Няма за какво да те извинявам, защото думите, излезли от тази уста, не могат да обидят един емир от Франкистан. Вчера те пуснах, защото ми беше жал за теб. Днес отново си в ръцете ми. Е, кой тогава е по-умният от нас? Ти ли си братът на шейх Гасахл Габоя?
— Не съм.
— Хаджи Халеф, отрежи му косата! Заплахата подейства моментално.