— Кой ти каза, че съм му брат?
— Един, който те познава.
— Е, кажи какъв откуп искаш.
— Вие се канехте да вземете откуп за тези двама мъже — посочих към двамата хадедихни, — защото сте кюрди. Аз никога не вземам откуп, защото съм християнин. Залових те само за да ти докажа, че ние притежаваме повече ум, смелост и сръчност, отколкото си мислите. Кой пръв забеляза, че пленниците ги няма?
— Шейхът.
— Как го установи?
— Влезе в палатката си и видя, че липсват оръжията на пленниците, както и неговите.
— Аз ги взех.
— Мислех, че християните никога нищо не вземат!
— Правилно. Един християнин никога не отнема несправедливо чужда собственост, но и не се оставя на кюрдите да го обират. Вие застреляхте конете, към които се бяхме привързали, затова взех шест други, които не са ни скъпи. В торбите на седлата ни имаше много неща, от които имаме нужда, но вие ги взехте. Затова си присвоих пушката и пистолетите на шейха. Направихме размяна. Вие започнахте тази размяна със сила и аз я завърших със сила.
— Нашите коне са по-добри, отколкото бяха вашите!
— Това не ме засяга, защото, преди да убиете нашите, не сте питали дали са по-лоши от онези, които ще ви взема в замяна. Защо не застреляхте и моя кон?
— Шейхът го искаше.
— Той наистина ли смяташе, че ще го получи? А ако то действително бе станало, сигурно щях да си го върна. Кой откри отсъствието на конете ви?
— Пак шейхът. Той изтича в палатката на пленниците и тъй като и тя беше празна, хукна към конете, но тях вече ги нямаше.
— Нищо ли не намери там?
— Пазача, лежащ под едно куче.
— Какво стана с него?
— Оставен беше да лежи под кучето за наказание, че не е внимавал.
— Ужасно! Вие хора ли сте?
— Шейхът заповяда така.
— Какво те чака тогава теб, след като и ти не си бил внимателен. Аз лежах зад храстите на една-единствена крачка разстояние от теб. После те проследих, докато стигнахме до конете, защото не знаех къде са скрити, а след това вървях след теб до лагера.
— Господарю, не казвай нищо на шейха!
— Не се тревожи! Имам сметки за уреждане само с теб. Сега ще кажа на приятелите си какво си ми отговорил, а те ще произнесат присъдата ти. Ще бъдеш съден не само от нас двамата християни, но и от тези четирима мюсюлмани!
Преведох разговора ми с бебеха на арабски.
— Какво смяташ да правиш с него? — попита ме Мохамед.
— Нищо — отговорих аз спокойно.
— Емир, той ни излъга, измами и ни предаде в ръцете на врага. Заслужил си е смъртта!
— Какво ще кажеш, сихди? — попита Халеф.
— Засега нищо. Решавайте вие какво да правим с него!
Докато четиримата мюсюлмани се съвещаваха, англичанинът също се осведоми:
— Е, какво ще правим с него?
— Не знам. Вие какво бихте направили?
— Хм! Бих го застрелял!
— Имаме ли право на това?
— Yes! Голямо!
— Правовият път е следният: ще се оплачем на нашия консул. Оттам оплакването ще бъде препратено в Константинопол и после пашата на Сюлеймания ще получи заповед да накаже злосторника — ако не реши да го награди.
— Хубав правов път!
— Но за нас като граждани на нашите държави той е единствено възможен. Освен това: Какво бихте направили вие като християнин с този враг?
— Оставете ме на мира с вашите въпроси, мистър! Аз съм англичанин. Правете каквото искате!
— Ами ако го оставя да избяга?
— Да бяга! Не се страхувам от него. Според мен не е необходимо чак да го убиваме. Де да беше възможно да му прикача моя нос; това щеше да е най-доброто наказание за човека, който вчера така вероломно ни изигра! Yes!
Изглежда, междувременно бебехът беше изгубил търпение и използва настъпилата пауза, за да се обърне към мен:
— Какво ще правите с мен, господарю?
— Ще зависи само от теб. От кого искаш да бъдеш съден? От четиримата мъже, които вие наричате правоверни, или от другите двама, към които се обръщате с ругателното название «гяур»?
— Ходих, аз се моля на Аллаха и на Пророка, затова съдбата ми ще се решава от истински правоверни!
— Да бъде волята ти! Ние двамата бихме ти простили и утре сутринта щяхме да те пуснем да се върнеш при своите. Аз се отказвам. Нека бъде, както ти пожела, и дано не се разкайваш, че си се усъмнил в думите на един християнин и си се отказал от снизхождението му!
Най-сетне останалите бяха взели решението си.
— Емир, ще го застреляме!
— В никакъв случай няма да позволя това!
— Той опозори Пророка!
— Вие ли трябва да съдите тази постъпка? За нея той ще отговаря пред имама, пред Пророка или пред своята съвест!