Двамата се отправиха към приятелите ми, слязоха от конете и седнаха. Аз направих същото.
— Приятелски ли са настроени, мистър, или враждебно? — попита ме Линдси.
— Още не знам. Искате ли да свършите една работа?
— Разбира се! Yes!
— След една минута станете, като направите възможно най-безразлична физиономия…
— Well! Страшно безразлична!
— Ще отидете до изхода да пазите…
— Watch-man?[15] Много хубаво! Великолепно!
— Като видите, че бебехите вън се раздвижват и тръгват насам, извикайте…
— Yes! Ще крещя много силно!
— А ако някой от тези двамата иска да излезе без мое разрешение, застреляйте го.
— Well! Ще взема старото си shoot-stick.[16] All right![17] Аз съм Дейвид Линдси! Не се шегувам! Yes!
Естествено двамата бебехи чуха този разговор.
— Защо говорите на чужд език? — попита недоверчиво шейхът.
— Защото този храбър емин от Европа говори само езика на своя народ — отговорих аз, сочейки към Линдси.
— Храбър ли? Наистина ли смяташ, че някой от вас е храбър?
И правейки презрителен жест, добави:
— Вие избягахте от нас!
— Казваш истината, шейх — отвърнах аз, смеейки се. — Два пъти ви избягахме, защото сме по-храбри и смели от вас. Нито един бебех не е в състояние да се мери с някой европеец.
— Искаш да ме обидиш ли?
— Гасахл Габоя, успокой се, за да виждаш нещата такива, каквито са. Ти дойде при нас да преговаряш за мир. Ако наистина го желаеш, те моля да бъдеш по-учтив, отколкото досега. Ние сме няколко души, а ти самият каза, че сте цяла войска, но тя не успя да ни задържи. Срам ли е това за нас или чест? Не от страх избягваме битката с вас, а защото искаме да пощадим живота ви.
— Грешиш, чужденецо! — прекъсна ме той.
— Мислиш ли? Бях метнал един от твоите хора на коня пред себе си, брат ти беше наш пленник, а като бяхме в лагера ви, за да освободим нашите двама приятели, дори и твоят собствен живот беше в ръцете ни. Но ние ви пощадихме и продължаваме да ви щадим, обаче искаме да бъдеш достатъчно умен и да прецениш положението, в което се намираш.
— Много добре го знам. Аз съм победител. Очаквам да ме помолите за прошка и да ни върнете всичко откраднато!
— Лъжеш се, шейх, защото ти си победеният. Не ние, а ти самият трябва да молиш за прошка и се надявам, че ще го направиш незабавно!
Бебехът ме гледаше втренчено, занемял от учудване, но след това избухна в смях.
— Чужденецо, ти да не смяташ бебехите за кучета, а мен, техният шейх, за копеле на някоя кучка? Отстъпих пред молбата на брат ми и дойдох при вас, за да ви простя великодушно вината. Наказанието ви щеше да е леко. Но тъй като не разбирате кое е от полза за вас, тогава между нас ще продължи да се носи бойният вик на враждата и ще се убедите, че е достатъчна само една моя заповед, за да бъдете смазани.
— Дай тази заповед, шейх Гасахл Габоя! — отговорих аз хладно. Тогава обаче за първи път взе думата брат му:
— Този чужденец от Европа е мой приятел. Той ме спаси от позора и смъртта и съм му дал дума, че между нас и него ще има мир и ще удържа на думата си!
— Направи го, ако можеш да го сториш без мен! — отговори шейхът.
— Един бебех никога не погазва обещанието си. Ще остана на страната на моя закрилник, докато се намира в опасност, но все пак искам да видя дали воините от нашето племе ще се осмелят да нападнат хора, намиращи се под моя опека.
— Твоята защита не е защитата на племето. Глупостта ти ще се превърне в твое нещастие, защото ще бъдеш убит заедно с тези хора.
Шейхът стана и тръгна към коня си.
— Това ли е решението ти? — попита го брат му.
— Ако останеш тук, не мога да направя за теб нищо повече, освен да заповядам да не стрелят по теб.
— Тази заповед ще е безполезна. Ще убия всеки, който заплаши моя приятел, дори ако това си ти, а тогава никой няма да ме пощади..
— Прави каквото искаш! Аллах е позволил да изгубиш разсъдъка си и нека той те вземе под закрилата си, ако аз не мога повече да те опазя. Тръгвам!
Брат му остана при нас, а той яхна коня си, за да напусне долината. Тогава Линдси вдигна пушката си и насочи дулото й срещу гърдите на шейха.
— Stop, old boy! (Спри, старо момче!) — заповяда той. — Слизай от коня, иначе ще те позастрелям малко! Well! Шейхът обърна главата си към мен и попита:
— Какво иска този човек?
— Да те застреля — отговорих му аз спокойно, — защото не съм ти позволил да напускаш това място.
По решителното и хладно изражение на лицето ми той разбра, че не се шегувам. Видя също, че англичанинът вече е сложил пръст на спусъка, отново обърна коня си и ядосано извика: