— Емир — каза той, — бях твой пленник. Освобождаваш ли ме?
— Да. Ти си мой приятел. Ето вземи пистолетите на брат си. Не ги връщам на него, а на теб. Пушката обаче ще остане собственост на човека, на когото я подарих.
Той остана при нас, докато вързахме шейха върху коня и окончателно се приготвихме за път. После ми подаде ръка.
— Сбогом, господарю! Аллах да благослови ръцете и краката ти! Вземаш със себе си човек, който е твой, а вече и мой враг и въпреки това те моля да бъдеш добър с него, защото е син на моя баща.
Бебехът дълго гледа след нас, докато изчезнахме от погледа му, но шейха не удостои с поглед. Беше сигурен, че са станали врагове.
Продължихме да яздим на юг. Халеф и Алло яздеха от двете страни на шейха и с изключение на някои кратки забележки, които бяха необходими от време на време, мълчаливо следвахме пътя си. По лицата на приятелите си разбрах, че поведението ми през последните дни не им беше харесало особено. Никой не казваше нищо по този повод, но то се виждаше в погледите и киселите им физиономии. Предпочитах да кажат всичко открито, отколкото да мълчат, затворени в себе си. Обкръжаващата ни природа също не беше особено гостоприемна. Яздехме през пусти планински чукари, голи склонове и мрачни клисури, а вечерта стана студено и ветровито като през зимата. Нощта, която прекарахме между две надвиснали една над друга скали, също не успя да промени настроението ни.
Малко преди зазоряване взех пушката си, за да издебна някое животно. След дълго търсене успях да застрелям един нещастен язовец, който занесох в лагера ни като единствена плячка. Всичките ми спътници вече се бяха събудили. Погледът, който Халеф незабелязано ми хвърли, ми подсказа, че докато ме е нямало, се е случило нещо. Не беше необходимо да чакам дълго, за да разбера какво е било, защото едва бях седнал, и Мохамед Емин ме попита:
— Емир, колко време ще влачим със себе си този бебех?
— Ако смяташ да водиш по-дълъг разговор — отговорих аз, — първо отдалечете пленника, защото и той като брат си добре разбира арабски.
— Алло ще се погрижи за него.
Приех предложението, заведох шейха на едно отдалечено място и го поверих на охраната на въглищаря. После се върнах при другите.
— Сега не ни подслушват — каза Мохамед Емин — и аз повтарям въпроса си: колко време ще влачим този бебех със себе си.
— Защо питаш?
— Нямам ли право да задам този въпрос, ефенди?
— Имаш право и не ти го отричам. Исках да го задържа при нас, докато се уверя, че не ни преследват.
— И как ще го разбереш?
— Като сам се убедя, че е така. Ще продължим да яздим до обяд, после на някое подходящо място вие ще направите лагер за нощуване, а аз ще се върна обратно. Сигурен съм, че ако бебехите ни преследват, ще ги открия. Утре преди обяд отново ще се върна при вас.
— Трябва ли да се полагат толкова усилия за един враг?
— Не, но нашата сигурност го изисква.
— А защо сами не се улесним?
— По какъв начин ще стане това?
— Знаеш, че той е наш враг, нали?
— Дори много лош враг.
— Който два пъти се опита да ни убие.
— Така е.
— И който ни предаде дори когато беше в ръцете ни и извика хората си, когато ти излезе от долината, за да предпазиш кучето.
— И това е така.
— Според законите на шаммарите той вече няколко пъти е заслужил смъртта си.
— Важат ли тези закони и тук?
— Навсякъде, където някой шаммар трябва да произнесе присъда.
— А, вие искате да съдите пленника? Мисля, че вече сте решили присъдата му! Каква е тя?
— Смърт.
— Защо още не сте я изпълнили?
— Можехме ли да го направим без теб, емир?
— Нямате смелост да изпълните присъдата без мен, а можете да съдите пленника в мое отсъствие? На грешен път си, Мохамед Емин, защото смъртта на пленника ще бъде същевременно и твоя смърт.
— Какво искаш да кажеш?
— Много просто. Тук е приятелят ми Дейвид Линдси бей и моят храбър Хаджи Халеф Омар. Мислиш ли, че щяха да ти разрешат в мое отсъствие да убиеш бебеха?
— Нямаше да ми попречат. Знаят, че сме по-силни от тях.
— Вярно е, че сте най-храбрите герои на хадедихните, но тези двама мъже никога досега не са изпитвали страх. Какво мислиш, че щях да направя, ако след завръщането си видех какво сте направили?
— Нямаше да можеш да го промениш повече.
— Правилно, но щяхте да го заплатите със смъртта си. Щях да забия ножа си пред вас в земята и да се бия с вас като отмъстител на убития, въпреки че не е бил под закрилата ми. Само Аллах знае дали щяхте да можете да ме победите.