— Емир, хайде да не говорим за това. Виждаш, че те питаме, преди да действаме. Шейхът си е заслужил смъртта, нека да решим какво да го правим!
— Да решаваме? Не знаете ли, че обещах на брат му да го пусна невредим веднага щом се убедя, че вече не ни преследват?
— Това беше прибързано обещание. Дал си го, без да ни питаш. Да не би да си наш господар, свикнал да върши всичко на своя глава?
Не бях очаквал такъв упрек. Мълчах известно време, за да преценя по съвест, и после отговорих:
— Прави сте, като казвате, че понякога действам, без да се допитвам до вас. Но то не е ставало, защото съм се мислел за по-вишестоящ от вас, а по други причини. Не разбирате кюрдски и затова винаги само аз говорех с кюрдите. Можех ли да ви превеждам всеки въпрос, който ми беше отправян, и всеки отговор, даван от мен? А когато трябва да се вземе бързо решение или да се направи нещо, което не търпи и най-малкото отлагане, има ли човек време и възможност да се съветва с приятелите си, които говорят различни езици? Не е ли било винаги добро за нас това, което съм ви предлагал да правим?
— Откакто се срещнахме с беятите, съветите ти не са вече така добри.
— Не мисля, че е така, въпреки че не искам да се карам с вас, Не съм Аллах, а човек, който може да сгреши. Досега доброволно се поставяхте под ръководството ми, защото ми вярвахте. Но тъй като виждам, че това доверие е изчезнало, доброволно се оттеглям. Мохамед Емин, ти си най-възрастният от нас, затова на теб се пада честта да бъдеш наш водач.
Не бяха очаквали подобно нещо, но последното изречение толкова поласка стария хадедихн, че за малко не отклони молбата ми, без да я обсъдим.
— Наистина ли желаеш това, емир? Действително ли смяташ, че мога да бъда ваш предводител?
— Да, защото си колкото мъдър, толкова силен и храбър.
— Благодаря ти! Но не знам кюрдски!
— Ще ти бъда преводач.
Добрият човек не разбираше, че поради необичайния състав на нашата компания изобщо нямаше да е възможно абсолютното водачество да се поеме само от една ръка.
— Впрочем — добавих аз — много скоро ще стигнем до земи, в които се говори само арабски.
— Съгласни ли са другите с предложението ти? — попита Мохамед.
— Хаджи Халеф Омар ще прави това, което аз му кажа, а сега ще попитам и англичанина.
След като обясних на англичанина положението, той сухо отвърна:
— Не правете грешка, мистър. Отдавна съм забелязал, че хадедихните имат нещо наум. Ние сме Християни и сме много по-хуманни от тях. Well!
— Правилно сте забелязали. Сега трябва да ви попитам дали признавате шейх Мохамед за вожд?
— Yes, ако познава пътищата. Впрочем пука ми кой ще ми бъде вожд. Аз съм англичанин и правя каквото ми харесва!
— Да му го кажа ли?
— Кажете му го, въобще говорете му каквото искате. Доволен съм дори и ако въглищарят Алло се прави на предводител.
Предадох мнението му на хадедихните с думите:
— Дейвид Линдси бей е съгласен. Все му е едно кой ще е вожд — ти или Алло, въглищарят. Той е емир от Инглистан и прави само това, което му харесва.
Мохамед Емин малко сбърчи вежди, защото ръководството му започна да се разклаща още в началото.
— Който ми има доверие, ще бъде доволен от мен — каза той. — Но сега трябва да говорим за бебеха. Той си е заслужил смъртта. Да го застреляме ли, или да го обесим?
— Нито едното от двете. Вече ти казах, че съм гарантирал живота му с думата си.
— Емир, тя вече не е валидна, защото аз станах вожд и трябва да се прави това, което каже предводителят!
— Ще стане каквото казва водачът, ако другите са съгласни с него. Няма да се съглася да бъде престъпена думата ми.
— Ефенди!
— Шейх Мохамед Емин!
Дребничкият Халеф извади един от пистолетите си и ме попита:
— Сихди, да пусна ли на някого куршум в главата? Кълна се в Аллаха, веднага ще го направя!
— Хаджи Халеф Омар, прибери си оръжието, защото ние сме приятели, въпреки че хадедихните явно са забравили това — отговорих аз спокойно.
— Не сме го забравили, господарю — защитаваше се Амад ал Гандур, — но не бива да забравяш, че си християнин, намиращ се сред истински правоверни. Тук важат законите на Корана и един християнин не бива да ни пречи да ги прилагаме. Ти вече защити брата на този шейх, но самия него няма да оставим да се измъкне. Защо ни заповядваш да стреляме само по конете? Да не сме момчета, на които е разрешено да използват оръжията си само на ужким? Защо трябва да щадим предателите? Учението, което следваш, ще ти струва живота!
— Мълчи, Амад ал Гандур, защото ти наистина си още момче, въпреки че носиш име, означаващо «герой»! Преди да говориш, първо научи какво е мъж!