— Господарю — извика той сърдито, — аз съм мъж!
— Не си, защото, ако беше, щеше да знаеш, че един мъж не бива да бъде принуждаван да нарушава дадената дума!
— Не е необходимо да я нарушаваш, защото ние ще накажем бебеха.
— Забранявам!
— А аз заповядвам! — извика Мохамед Емин и ядосано се изправи.
— Имаш ли право да заповядваш тук?
— А ти можеш ли да забраняваш? — отговори ми той.
— Да. Заложената ми честна дума ми дава това право.
— Твоята дума не е валидна пред нас. Омръзна ни да ни ръководи човек, който обича враговете ни. Ти забрави какво направих за теб. Приех те като мой гост и те поставих под закрилата си, дори ти подарих коня, който за мен струва колкото половината ми живот. Ти си неблагодарник!
Почувствах как кръвта се оттегля от лицето ми и ръката ми посяга към камата, но успях да се овладея.
— Вземи си думите обратно — отговорих аз хладно и станах. Дадох знак на Халеф и после се отправих към мястото, където се намираше пленникът с въглищаря. Там седнах. След по-малко от минута до мен седна и англичанинът.
— Какво има, мистър? — попита той. — По дяволите, вие имате сълзи в очите! Човече, кажи кого да застрелям или да удуша!
— Този, който се осмели да докосне този пленник.
— Кой е той?
— Хадедихните. Шейх Мохамед Емин ме упрекна, че съм неблагодарен. Върнах му жребеца.
— Жребеца ли? Мистър, да не сте луд да връщате такова животно, след като е било ваша неоспорима собственост. Надявам се, че нещата все още могат да се променят.
В този момент се приближи Халеф, водейки два коня. Единият беше неговият, а другият беше останалият в повече, взет от бебеха. И очите на моя Халеф бяха насълзени и гласът му трепереше, като каза:
— Правилно постъпи, господарю. Шейтанът се е вселил в хадедихните. Да взема ли камшика и да го развъртя?
— Прощавам им. Хайде да тръгваме!
— Сихди, какво ще правим, ако искат да убият бебеха?
— Моментално ще ги застреляме.
— Това ми харесва! Аллах да вкамени тези подлеци! Отново вързахме пленника върху коня му и възседнахме нашите. Разбира се, аз не яздех моя вран жребец, а рижия, който в Германия щеше да струва четиристотин талера. Малката ни колона потегли и мина край хадедихните, които още седяха в тревата. Сигурно си бяха помислили, че ще отстъпим. Но като видяха, че не се шегувам, веднага скочиха.
— Къде отиваш, емир? — попита Мохамед Емин.
— Заминавам — отвърнах аз кратко.
— Без нас?
— Както искате!
— Къде е враният жребец?
— Там, където беше вързан.
— Машаллах, че той е твой!
— Отново е твой. Салама! (Аллах да ти даде мир!) Пришпорих коня си и се понесохме в тръс. Но не бяхме изминали и една английска миля, когато двамата ни настигнаха. Амад ал Гандур беше яхнал врания жребец, а своя кон държеше за поводите. Вече беше абсолютно невъзможно да си върна жребеца.
Мохамед Емин се приближи до мен, а синът му изостана.
— Мисля, че аз трябваше да бъда вождът, емир — започна той.
— Трябва ни водач, а не тиранин!
— Искам да накажа бебеха, пленил мен и сина ми. Но на теб какво съм направил?
— Мохамед Емин, ти се лиши от любовта и уважението на трима мъже, които за теб и сина ти рискуваха живота си и до днес бяха готови без колебание да отидат заради вас на смърт.
— Извинявай, ефенди!
— Не ти се сърдя.
— Вземи си пак жребеца!
— Никога!
— Искаш да накажеш старостта ми и да засрамиш бялата ми брада ли?
— Тъкмо възрастта ти и белотата на брадата ти трябваше да ти кажат, че гневът е лош съветник.
— Трябва ли децата на бени араб да разказват навсякъде, че шейхът на хадедихните си е получил обратно подаръка, защото не е бил достоен да го даде?
— Да го разказват!
— Емир, жесток си, щом можеш да ме опозориш така!
— Ти самият го направи. Бях твой приятел и те обичах, прощавам ти и днес. Знам, че ще е позорно да се върнеш при хората си и да заведеш със себе си жребеца. Искам да ти помогна, но не мога.
— Можеш. Само трябва отново да приемеш жребеца.
— Бих го направил, за да ти услужа, но вече е невъзможно. Погледни назад!
Той се обърна, но поклати глава. — Не виждам нищо. Какво имаш предвид, емир?
— Не виждаш ли, че жребецът вече си има стопанин?
— Разбирам те, ефенди. Амад ал Гандур ще слезе от коня.
— Но аз няма да го взема. Той му е сложил свое седло и го язди, което е знак, че сте ми го отнели. Ако ми го бяхте довели така, както го бях оставил, неоседлан и недокоснат, щях да си помисля, че сме били приятели, и бих могъл да те спася от позора. Амад ал Гандур ме упрекна, че съм християнин и действам като такъв, въпреки че той е мюсюлманин, а не се държи като такъв, защото възсяда кон, който е носил на гърба си християнин. Разкажи това на правоверните, с които общуваш!