— Аллах ил Аллах, каква грешка допуснахме?
Жал ми беше за стария шейх, но не можех да му помогна. Трябваше ли да се нагърбвам с позор, за да му спестя неговия? Не! Изобщо не можех да проумея какво беше влязло изведнъж в главите на двамата иначе разбрани мъже. Едва ли лични съображения бяха причината. Може би зародишът на поведението им отдавна е покълвал в тях заради начина, по който се държах с противниците ни. Но пощадата, която бях проявил към двамата бебехи, явно беше капката, която накара чашата на търпението им да прелее. Въпреки че сърцето ме болеше от загубата на жребеца, и през ум не ми минаваше да жертвам възгледите си заради отмъстителните навици на тези номади.
Хадедихнът дълго язди редом с мен мълчаливо. Накрая плахо попита:
— Защо се сърдиш така упорито?
— Не ти се сърдя, Мохамед Емин, но съм потресен от това, че сърцето ти копнее за кръвта на онзи, на когото твоят приятел е простил.
— Добре, ще поправя тази грешка!
Той се обърна. Зад мен яздеха англичанинът и Халеф, следваше ги Алло с пленника, а най-отзад се движеше Амад ал Гандур. Не се обърнах назад, защото мислех, че Мохамед Емин иска да говори със сина си. Халеф и Линдси не се обърнаха по същата причина. Направихме го едва като чухме хадедихна да казва на висок глас:
— Връщай се, свободен си!
Още първият поглед ме убеди, че той е прерязал въжетата на пленника, който веднага хвана юздите на коня си, за да препусне в галоп.
— Шейх Мохамед, какво направи! — извика Халеф.
— Какво му стана на този? — изкрещя англичанинът.
— Правилно ли постъпих, емир? — попита Мохамед.
— Постъпи като хлапак! — казах аз ядосано.
— Исках да изпълня желанието ти — извини се той.
— Кой ти каза, че искам да го освобождавам веднага? Сега нямаме заложник и отново сме в опасност!
— Аллах истафар! (Господи, прости му!) — извика Халеф.
— Хайде да настигнем бебеха!
— Няма да можем да го настигнем — възразих аз. — Нашите коне не превъзхождат неговия, само враният жребец е по-бърз.
— Амад, след него — заповяда Мохамед Емин на сина си. — Върни го обратно или го убий!
Амад ал Гандур обърна коня си и препусна. Но не беше изминал и сто крачки, когато конят му не пожела повече да го носи. Само че хадедихнът не беше човек, който щеше да се остави да бъде хвърлен на земята. Той принуди животното да продължи напред. Разбира се, яздехме след него. Амад изчезна зад един завой. Когато и ние стигнахме дотам, той вече беше на доста голямо разстояние от нас и отново се бореше с благородното животно. Използваше всичките си сили и умения, но напразно, защото в крайна сметка излетя от седлото. Конят се обърна назад, препусна към нас, опря се до мен и пръхтейки, леко търкаше хубавата си глава в крака ми.
— Аллах акбар! (Господ е велик!) — каза Халеф. — Дал е на един кон много по-добро сърце, отколкото на много други хора. Жалко, сихди, че честта ти не позволява да си го вземеш отново!
Хадедихнът беше паднал лошо. С мъка се изправи, но като го прегледах, се оказа, че се бе отървал без особени наранявания.
— Този жребец е истински дявол! — каза Амад. — Преди ми е разрешавал да го яздя!
— Забравяш, че след това аз бях негов стопанин — обясних му — а винаги съм успявал да накарам коня да свикне да търпи на гърба си само онзи ездач, на когото съм разрешил да го язди.
— Никога повече няма да се кача на този шейтан!
— Щеше да е по-добре да не беше го възсядал. Ако аз бях на седлото, Гасахл Габоя нямаше да ни се изплъзне.
— Качвай се, емир, и го догони! — помоли ме Мохамед Емин.
— Не ме обиждай!
— Да оставим бебеха да избяга ли?
— Това ще стане само по твоя вина!
— Ужасно! — вайкаше се англичанинът. — Глупава история! Изключително неприятно! Yes!
— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф.
— За да хванем отново бебеха ли? Нищо. Щях да пусна след него кучето, ако не ми беше толкова скъпо. Но трябва да вземем решение.
Обърнах се към хадедихните и се осведомих:
— Тази сутрин, като бях отишъл на лов, говорихте ли в присъствието на бебеха за пътя, по който ще поемем?
Те се бавеха с отговора, но Халеф каза:
— Да, сихди, говориха за това.
— Но само на арабски — извини се Мохамед. Ако не беше толкова достопочтен, нямаше да му се размине строгото мъмрене, но се сдържах и казах спокойно: