— Не сте постъпили разумно. Какво казахте?
— Че отиваме в Бистан.
— Нищо друго ли? Помисли! Трябва да си спомниш всяка казана дума. Ако премълчите дори и една дреболия, това може да доведе до големи неприятности.
— Казах, че от Бистан сигурно ще тръгнем към Ахмед Кулуан, но във всеки случай по посока на Кизелджи, за да стигнем до езерото Кюпри.
— Държал си се като глупак, Мохамед Емин. Не се и съмнявам, че шейх Гасахл Габоя ще ни преследва. Все още ли смяташ, че можеш да ни бъдеш предводител?
— Прости ми, емир! Но съм убеден, че бебехът няма да може да ни изпревари. Има много път, докато се върне при хората си.
— Мислиш ли? Бил съм при много народи и съм опознал нравите им, затова не е лесно да бъда заблуден. Братът на шейха е честен човек, но не е вожд на бебехите. Той успя да ни осигури само свободно да тръгнем, но залагам главата си, че са ни следвали през цялото време, без да се показват. Ще искат да си отмъстят за всичко, също и за конете, които убихме.
— Няма защо да се страхуваме — успокояваше ме Амад ал Гандур, — точно защото нямат коне, не могат да ни преследват. А ако дойдат, ще ги посрещнем с добрите си оръжия.
— Звучи хубаво, но не е така. Те видяха, че ги превъзхождаме в открит бой. Пак ще ни направят клопка или ще ни нападнат през нощта.
— Ще поставим постове!
— Ние сме само шестима, а ни трябват най-малко толкова хора за охрана, за да можем да се чувстваме горе-долу сигурни. Трябва да измислим нещо друго.
Водачът ни, въглищарят, стоеше малко встрани от нас. Чувстваше се неловко, защото очакваше упреци за това, че не е попречил на хадедихна да освободи пленника.
— Докъде ходят бебехите на юг? — попитах го аз.
— Чак долу до езерото — отговори той.
— Познават ли добре местността?
— Отлично. Познават я така добре — каза той, — както аз всяка планина и всяка долина между Дергезин и Мйек, между Нуайзиех и Дженауера.
— Трябва — продължих аз — да тръгнем по път, различен от първоначално определения. На запад не можем да вървим. Какво е разстоянието оттук на изток до главната верига на планината Заргос?
— Осем часа, ако можехме да минем по въздуха.
— Да, но трябва да яздим по земята.
— Различно е. Знам по-надолу един проход. Ако тръгнем по изгрев-слънце, ще можем да пренощуваме в безопасност в една гора и утре по обяд ще стигнем до планината Заргос.
— Ако не се лъжа, там е персийската граница?.
— Да, защото там кюрдската страна Тератул граничи с персийската област Сакиз, спадаща към Суна.
— Има ли там кюрди джиафи?
— Да, но са много войнствени.
— Може би въпреки това ще ни приемат добре, защото нищо не сме им сторили. Възможно е името на хан Хайдер Мирлам да ни послужи пред тях като препоръка. Води ни към прохода, за който говореше. Ще яздим на изток!
Бяхме водили този разговор на кюрдски език. Преведох го на спътниците си и те бяха напълно съгласни с разпорежданията ми. След като Амад ал Гандур отново оседла предишния си кон, продължихме пътя си. Мохамед Емин водеше жребеца.
Неприятните разговори и събития бяха отнели доста време и когато стигнахме до споменатия проход, беше вече почти обяд. Намирахме се сред планините и поехме на изток, след като се бяхме погрижили да не оставяме следи, които биха могли да издадат промяната на посоката на пътя ни.
След около един час отново забелязахме, че теренът започва да се снижава, и разбрах от Алло, че оттук до веригата на планината Заргос се пресича една доста голяма продълговата равнина.
Сутрешната разправия беше оставила в иначе братските ни отношения дълбока следа от лошото ни настроение, което сигурно най-ясно се четеше по моето лице. Не биваше да поглеждам към жребеца си. Наистина рижият кон съвсем не беше лош, но кюрдите яздеха конете си до пълно изтощение, затова се чувствах върху седлото като начинаещ в благородното изкуство, седящ върху някоя суха кранта, чиито скрити качества тепърва трябва да се опознават. Разбира се, от цялото си сърце желаех жребецът да може да препуска редом с нас, свободен и без товар.
Надвечер стигнахме до гората, в която трябваше да си направим бивак. Досега не бяхме срещнали нито един човек, но се бяхме натъкнали на дивеч, който ни послужи за вечеря. Тя протече в пълно мълчание, а после легнахме да спим.
Аз първи застанах на пост и седях встрани от другите, облегнат на едно дърво. Тогава Халеф се приближи, наведе се към мен и тихо ми прошепна:
— Сихди, сърцето ти е опечалено, но повече ли обичаш коня си от твоя верен Халеф Омар?