— Рих!
Той полетя по-бързо от птица във въздуха. За по-малко от минута настигнах този, който яздеше отзад.
— Спри! Слез от коня! — заповядах му аз.
Той се огледа, видях, че се изплаши, но не се подчини, а още по-бързо пришпори коня си. Вече се бях изравнил с него и хвърлих напред непогрешимата примка. Последва дръпване. Помъкнах го известно време напред, след което спрях, за да сляза. Мъжът лежеше неподвижно на земята. Въпреки изключително краткото време поради голямата скорост на коня ми бях го влачил на доста голямо разстояние и беше изгубил съзнание.
Измъкнах ласото, направих нова примка, оставих кюрда да лежи, метнах се на коня и се спуснах да догоня третия беглец. И него настигнах скоро. Теренът беше много подходящ, защото нямаше изход нито надясно, нито наляво. И на него заповядах да спре, но той не ме послуша. Тогава ласото изсвистя и примката здраво се стегна около ръцете му, които прилепнаха към тялото му. Конят ми направи още няколко скока, след което го спрях, защото и този кюрд лежеше като другия на земята, само че беше в съзнание, защото не го бях влачил дълго след себе си.
Скочих от седлото и увих цялото въже около него, после го изправих. Конят му стоеше разтреперан.
— Значи това бяха рибите, които искахте да хванете! Как се казваш?
Той не отговори.
— Преди това не беше ням. Не очаквай милост, ако не отговаряш! Как е името ти?
Той продължи да мълчи.
— Тогава ще останеш да лежиш тук, докато докарат другите двама.
Блъснах го й тъй като не можеше да помръдне, падна на земята с опънато тяло. Седнах до него, защото видях, че спътниците ми се задават отгоре. След малко отново се събрахме заедно, бяхме си взели конете обратно, а в добавка имахме и крадците, а най-хубавото беше, че храбрият Алло беше проявил съобразителност и докато ние гонехме кюрдите, беше разгънал одеялото си и увил в него рибата. Като я донесе, направихме една дупка в земята и накладохме огън. Макар и без вода и подправки, вкусно си похапнахме.
От това настроението на добрия Линдси се оправи. Затова пък доста омърлушени бяха тримата бедни дяволи, изпитали удоволствието от кратката езда. Не смееха да вдигнат поглед.
— Защо искахте да ни вземете конете? — попитах аз пленниците.
— Защото много ни трябват, тъй като сме бегълци.
Това наистина беше извинение, което бях по-склонен да разбера, отколкото да приема, че конекрадството при кюрдите е занаят, който не се смята за позорен.
— Ти си още млад. Имаш ли родители?
— Да. И другите също, а този тук има дори жена и дете.
— Те защо не говорят?
— Срамуват се, господарю!
— А ти не се ли срамуваш?
— Нали все някой трябва да ти отговори?
— Ти, изглежда, не си лошо момче и понеже ми е жал за вас, ще се опитам да измоля от спътниците си прошка за вас.
Но това бяха безплодни усилия, защото всички, дори Халеф и англичанинът, настояваха непременно да бъдат наказани. Линдси искаше да ги види пребити от бой, но се отказа от предложението си, като му казах, че това ще отнеме честта им, а на краденето на коне тук се гледа като на рицарска постъпка.
— Значи няма да ги бием — каза той. — Well! Тогава да им пърлим мустаците! Чудесно! Yes!
Разсмях се и запознах останалите с плана на Линдси. Те веднага се съгласиха. Хванахме здраво тримата мъже и след около две минути по лицата им стърчаха само обгорените остатъци от брадите им. После ги пуснахме. Никой от тях не се съпротивлява, нито пък каза дори и дума, но като си тръгваха, се изплаших от погледите, с които те се сбогуваха с нас.
Мина доста време и ние също се приготвихме за път. Тогава към мен се приближи Мохамед Емин.
— Емир, ще ми направиш ли една услуга?
— Каква?
— Искам да ти заема врания си кон за днес.
Хитрец! Смяташе, че е намерил начин отново да се помири с мен и постепенно да ме накара да си взема жребеца обратно.
— Не ми трябва — отговорих му аз.
— Да, но е възможно всеки миг да се наложи пак да го използваш както преди малко.
— Тогава ще те помоля да ми го дадеш.
— Много е вероятно да не ти остане време за това. Вземи да го яздиш, ефенди, защото никой друг не може да го язди.
— Само при условие, че си остава твоя собственост!
— Така да бъде!
Бях настроен помирително и изпълних желанието му, разбира се, само с уговорката, че никога няма да приемам коня обратно. Не предполагах, че ще се случи нещо съвсем неочаквано.