Трета глава
Загинал в бой
Нямахме намерение да изкачваме планината Заргос, затова продължихме да пътуваме в долината, в която се намирахме, защото тя водеше почти право на юг. Минахме през няколко зелени хълма и накрая, малко преди залез-слънце, стигнахме до висока, самотна скала, зад която решихме да разположим лагера си за нощуване. Тръгнахме да я заобикаляме. Аз яздех начело, завих зад нея — и за малко не сгазих една жена, която държеше на ръце малко момченце и много се изплаши. В близост до едни храсти, имаше някаква каменна постройка, която, изглежда, не беше жилище на обикновен човек.
— Не се страхувай — помолих аз жената и й протегнах ръка за поздрав от коня. — Аллах да благослови теб и това хубаво дете! На кого е къщата?
— На шейх Махмуд Канзур.
— На кое племе е шейх?
— На джиафите.
— Вкъщи ли си е?
— Не. Рядко идва тук, защото тази къща той използва само през лятото. Сега е далеч на север, където ще има празник.
— Чух вече за него. А кой живее тук, когато него го няма?
— Мъжът ми.
— А кой е той?
— Казва се Гибраил Мамраш и е домоуправител на шейха.
— Ще ни позволи ли да спим тази нощ в къщата?
— Приятели ли сте на джиафите?
— Чужденци сме, идваме отдалеч и сме приятели на всички хора.
— Чакайте тогава! Ще говоря с Мамраш.
Тя се отдалечи, а ние слязохме от конете. След малко при нас дойде един мъж на около четирийсет години. Имаше открито, честно лице и ни направи много добро впечатление.
— Аллах да благослови пристигането ви! — поздрави той. — Добре дошли, ако желаете да влезете.
Той се поклони, а след това подаде ръка на всеки поотделно. По учтивостта му разбрахме, че се намираме на персийска земя.
— Имаш ли място и за конете ни? — осведомих се аз.
— Имаме достатъчно и място, и храна. Могат да останат в двора и да ядат ечемик.
Имението се състоеше от един висок зид във формата на правоъгълник, в който се намираха къщата, дворът и градината. Като влязохме, видяхме, че къщата е разделена на две части и всяка една от тях е с отделен вход: вратата към стаите за мъжете се отваряше напред, докато за женските покои можеше да се влезе само от задната страна.
Разбира се, мъжът ни заведе в първата половина, която беше двайсет крачки дълга и десет широка и представляваше доста голямо помещение. Нямаше прозорци, но за такива служеха цепнатините между гредите под покрива. Целият под беше покрит с плетени от тръстика рогозки, а покрай стената бяха наредени малки възглавнички, които, макар че не бяха високи, представляваха истинско удобство за хора, седели седмици наред на седлата.
Седнахме на възглавниците, а стопанинът отвори намиращия се в ъгъла сандък и попита:
— Носите ли си лули?
Не мога да опиша впечатлението, което ми направи този въпрос! Алло беше останал вън при конете, ние останалите петима бяхме в стаята. Щом чухме въпроса на този несравним човек, и десетте ни ръце с всичките петдесет пръста посегнаха към лулите, а в хор се разнесе високо «дай!»
— Тогава позволете да ви поднеса тютюн!
Той донесе тревата, която дълго ни беше липсвала. Аллах ил Аллах, Аллах над всичко! Бяха онези така добре познати червени правоъгълни пакетчета, в които се съдържаше финият тютюн, отглеждан в Басиран на северната граница на персийската пустиня Лут. Лулите бяха натъпкани за миг и тъкмо първите благоуханни кръгчета се издигнаха към тавана, когато се появи и жената с приготвената от мока напитка, която в повечето случаи нямаше нищо общо с моката, но тъй като и от нея се бяхме лишавали седмици наред, нямаше съмнение, че ще ни се услади. Чувствах се толкова добре, че бих приел не един, а десет, дори и двайсет врани коня, ако Мохамед Емин искаше да ми ги подари, и се ядосвах, че напразно бях изгубил толкова време днес да ловя пъстърва. Но такъв е човекът — винаги е роб на мигновението!
Изпих три или четири чашки кафе и после излязох на двора с димяща лула, за да нагледам конете. Въглищарят съгледа лулата и от онова място на гората от брада, където можеше да се предполага, че е устата, се чу такова неописуемо, изпълнено скопнеж грухтене, че веднага се върнах вътре, за да измоля малко басиран и за него. Като му го занесох, вместо в лулата той го пъхна в устата си. Неговият вкус беше по-различен от нашия.
Опасващият имението зид беше по-висок от човешки бой, така че конете ни се намираха в пълна безопасност, щом масивната порта, представляваща единствен вход, беше затворена. Това ме задоволяваше и се върнах отново в стаята, където стопанинът беше седнал вече при гостите и разговаряше с тях на арабски.