Скоро стопанката внесе хартиени фенери, които разпръскваха приятна, мека светлина, а после сервира и яденето, състоящо се само от студено приготвени пернати, с ечемичени питки към тях.
— Изглежда, тук има много птици — каза Мохамед.
— Много — отвърна Мамраш. — Езерото е наблизо.
— Кое езеро? — попитах аз.
— Зерибар.
— А, Зерибар, на чието дъно се намира градът на греха, построен от чисто злато?
— Да, господарю. Чувал ли си за него?
— Жителите му били толкова безбожни, че се подигравали на Аллах и Пророка, тогава Всемогъщият им изпратил земетресение, което погълнало целия град.
— Правилно си чул. В някои дни, като се плава по езерото при залез-слънце, на дъното се виждат блестящите златни дворци и минарета, а богопомазаните чуват дори гласа на мюезина:
«Хай ал ел селях!» («Приготви се за молитва!») А после се вижда как потъналите се устремяват към джамията, където се молят и разкайват, за да бъде изкупен грехът им.
— Ти също ли си ги чувал и виждал?
— Не, но бащата на жена ми ми е разказвал. Ловял риба в езерото и станал свидетел на това, което разказва. Разрешете ми обаче да отида да залостя портата. Сигурно сте уморени и копнеете за почивка.
Той излезе и скоро чухме пантите да скърцат.
— Почтен човек, нали, мистър? — каза Линдси.
— Наистина. Не ни попита нито за имената ни, нито откъде идваме и накъде отиваме. Това е истинското ориенталско гостоприемство.
— Ще му дам хубав бакшиш. Well!
Стопанинът се върна и ни донесе възглавници и одеяла за спане.
— Живеят ли по тези места сред джиафите и бебехи? — попитах го аз.
— Малко. Джиафите и бебехите не се обичат. Но и много джиафи няма да срещнете, защото насам се премести едно племе на билба от Персия. Те са най-страшните разбойници, които може да има, и се предполага, че имат намерения да ни нападнат. Затова джиафите заминаха със стадата си надалеч.
— А ти защо остана?
— Така ми заповяда господарят.
— Но разбойниците могат да ти отнемат всичко!
— Ще се натъкнат на зида, но няма да могат да влязат вътре.
— Тогава ще станеш жертва на кръвното им отмъщение.
— Няма да могат да ме намерят. Езерото е обградено от тръстика и блато. Там има скривалища, които чужденецът по тези места няма да е в състояние да намери. Разрешете ми сега да се оттегля, за да не ви преча да си почивате!
— Вратата отворена ли ще остане? — попитах аз.
— Да. Защо?
— Свикнали сме да пазим на смени конете си, затова искаме да можем да излизаме и влизаме.
— Не е необходимо да пазите, аз самият ще ви бъда пазач.
— Добрината ти е по-голяма, отколкото бихме желали, но те молим да не жертваш заради нас съня си!
— Вие сте мои гости и Аллах ми заповядва да бдя над вас. Нека ви дари спокойствие и щастливи сънища!
Необезпокоявани, използвахме гостоприемството на любезния кюрд джиаф. Когато на другия ден отново тръгнахме на път, нашият хазяин ни посъветва да не се отдалечаваме много на изток, защото бихме могли да се натъкнем на разбойническото племе билба. Смяташе, че е най-добре да потърсим Дялах и по нейния бряг да стигнем до южната равнина. Аз лично нямах никакво желание да следвам този съвет, защото мислех за бебехите, на които можехме да попаднем, ако ни преследваха. Но този план толкова хареса на двамата хадедихни, че в крайна сметка трябваше да се съглася с мнението им.
След като богато дарихме Мамрах и жена му, според техните представи, тръгнахме на път. По нареждане на Мамрах ни придружиха няколко джиафи на коне. След няколко часа стигнахме до долината, разположена между хълмовете на Заргос и Ароман. През тази долина води известният Шамайски път, осъществяващ пряката връзка между Сюлеймания и Кирманша. Спряхме до една малка рекичка.
— Това е река Гаран — каза водачът на джиафите. — Вече сте на верния път, защото само трябва да вървите покрай реката, а тя се влива в Дялах. Хайде, сбогом! Аллах да ви води!
Той се върна с хората си обратно, а ние отново трябваше да разчитаме само на себе си.
На следващия ден стигнахме до Дялах, която се спускаше надолу към Багдад. Седнахме на брега за обедна почивка. Беше светъл, слънчев ден, който никога няма да забравя. Вдясно от нас шумяха водите на реката, отляво се издигаше нисък хълм, обрасъл с кленове, чинари, кестени и дрян. Пред нас се виждаше задната част на постепенно извисяващ се нагоре хребет, чиято прорязана от цепнатини корона от скали приличаше на развалини от рицарски замък.
Бяхме взели от Мамраш малко храна, но тя свърши, затова нарамих пушката си и тръгнах да видя дали не бих могъл да убия нещо за ядене. Вървях по споменатия хребет около половин час, без да срещна какъвто и да е дивеч, затова отново се върнах към долината. Още не бях стигнал до нея, когато вдясно от себе си чух изстрел, а веднага след него и втори. Кой ли стреляше? Ускорих крачките си, за да отида при другарите си. Като стигнах до тях, намерих само англичанина, Халеф и Алло.