— А как е враният ми жребец?
— Раните му са болезнени, но не са опасни. Още не знаеш какво всъщност се случи. Да ти разкажа ли?
— Не сега. Искам да се опитам да отида при останалите. Защо всъщност бях далеч от вас?
— Защото жените на персиеца искаха да те превържат. Сигурно е много благороден и богат господар. Вече напалихме огън. Ще го намериш там.
Наистина ставането ми причини доста болки, но с помощта на Халеф успях и можех да вървя. Недалеч от мястото, където бях лежал, гореше огън и Халеф ме поведе към него. Към мен идваше високият англичанин.
— Ето ви и вас, мистър! Паднахте доста славно, но както изглежда, имате дяволски здрави ребра. Мислехме, че сте умрели.
— А вие как сте? Главата и ръката ви са превързани?
— Имам една драскотина точно там, където френолозите предполагат, че е разумът. Няма ми малко коса и парченце кост, но нищо не мога да кажа. Yes! Наистина няма ми и два пръста, но не са ми притрябвали чак толкова!
Заедно с англичанина до огъня се бе изправил още един човек. Беше мъж с горда осанка и хубаво, съразмерно телосложение. Облечен беше в дълъг и много широк, направен от червена коприна сирджам,[20] приахан[21] от бяла коприна и стигаща до коленете, тясна алкалик.[22] Отгоре носеше каба[23] от тъмносиня коприна и фин вълнен балапуш[24] със същия цвят. На тънък кашмирен пояс около кръста му висеше скъпа сабя, до която блестяха позлатени дръжки на два пистолета, кама и кинжал. Обут беше с високи обувки за езда, а на главата си носеше позната шапка от агнешка кожа, около която беше увит скъп шал на бели и сини ивици. Той се приближи до мен, поклони се и каза:
— Ми невахет кердем тура! (Моите почитания!)
— Ми шекер кердем тура! (Благодаря ти!) — отговорих аз, като се поклоних също така учтиво.
— Емир, неберд азмаи! (Емир, ти си много опитен воин!)
— Мир, павахани! (Господарю, ти си герой!)
— Пурадареум ту! (Аз съм твой брат!)
— Вафалдарем ту! (Аз съм твой приятел!)
Подадохме си ръце, а после той учтиво каза:
— Вече знам името ти. Наричай ме Хасан Арджир-мирза и ме считай за свой слуга!
Той имаше титлата мирза, която в Персия се дава обикновено на принц. Значи все пак беше важна личност.
— На твоите заповеди! — отговорих му аз.
— Тези осем мъже са ми подчинени. Ще се запознаеш с тях. Той посочи към осем души, стоящи наблизо почтително, а после продължи:
— Ти си господар на бивака. Седни.
— Подчинявам се на желанието ти, но преди това ми позволи да утеша приятеля си!
Трупът на Мохамед Емин се намираше недалеч от огъня. До него, обърнат с гръб към нас, неподвижно седеше синът му Амад. Пристъпих до него. Старият хадедихн беше прострелян в челото, а дългата му бяла брада беше станала червена от кръвта, изтекла от една дълбока рана на врата. Коленичих до него безмълвно. След доста време, като успях да овладея вълнението си, сложих ръка на рамото на Амад.
— Амад ал Гандур, скърбя с теб!
Той не отговори и не помръдна. Положих всички усилия да го накарам да каже нещо, но напразно. Сякаш болката го бе превърнала в статуя. Върнах се до огъня и исках да седна до персиеца, но за малко не се спънах във въглищаря, който лежеше по корем и тихо стенеше.
Прегледах го — нямаше абсолютно никакви наранявания, но вероятно му бяха нанесени някакви удари, които му бяха причинили болка. Успях да го успокоя бързо.
Хасан Арджир-мирза също не беше ранен, ала хората му бяха пострадали лошо. Никой от тях обаче не издаваше по какъвто и да е начин, че изпитва болка.
— Емир — каза той, щом седнах до него, — ти дойде точно навреме, ти си нашият спасител!
— Радвам се, че съм успял да ти помогна!
— Ще ти разкажа как стана.
— Разреши ми преди това да попитам за най-важното. Кюрдите избягаха ли?
— Да, изпратих след тях двама от слугите си да ги наблюдават. Бяха над четирийсет души. Изгубиха много хора, докато ние скърбим само за един-единствен, твоя приятел. Накъде води пътят ви, емир?
— Към пасищата на хадедихните, отвъд Тигър. Бяхме принудени да вървим по обиколни пътища.
— Аз отивам на юг. Чух, че си бил в Багдад?
— Само за малко.
— Знаеш ли пътя дотам?
— Не, но лесно ще го намеря.
— А този от Багдад за Кербела?
— Също. В Кербела ли искаш да отидеш?
— Да. Бих желал да посетя гроба на Хофеин.
Тази новина страшно много ме заинтригува. Той беше шиит. Прииска ми се да мога да направя това интересно пътуване с него.