— Пак ти казвам: ти си християнин и говориш, и действаш като такъв. Самият Аллах желае да отмъстя за баща си, защото тази вечер чрез теб ми изпрати възможност за това. Сега те моля да ме оставиш сам!
— Ще изпълня желанието ти, но те моля да не предприемаш нищо, преди да го обсъдиш с мен.
Той се обърна, без да отговори. Предчувствах, че е взел решение, в чието изпълнение чувстваше, че ще му попреча, и се заех да го наблюдавам.
Като се събудих на другата сутрин, той все още седеше на същото място, но при него беше кюрдът соран и разговаряха много оживено. Другите също се бяха събудили вече. Персиецът седеше до тахтериваната и говореше с плътно забулените жени.
— Емир, искам да погреба баща си. Ще ми помогнете ли? — попита ме Амад ал Гандур.
— Да. Къде трябва да бъде погребан?
— Този мъж казва, че горе между скалите имало едно място, сгрявано от слънцето сутрин при изгрев и вечер при залез. Искам да видя това място.
— Ще те придружа — отвърнах аз.
Персиецът едва беше забелязал, че се изправям, и дойде при мен, за да ме поздрави с утрото, а като чу какви са намеренията ни, предложи да дойде с нас. На билото на хълма намерихме огромен скален къс и решихме там да направим погребението. Наблизо се намираше мизерната колиба на сорана, а малко по-нататък, имаше затворено от всички страни равно място, което беше много подходящо за лагер, още повече че в него имаше и извор. Решихме да се настаним тук, да доведем животните си и да пренесем вещите си. Тази работа беше съпътствана с доста трудности, но успяхме да се справим. Тези, които не бяха ранени или раните им бяха леки, поеха тежката работа по приготвянето на гроба, а другите се заеха да правят колиба за жените, отделена от подслона на мъжете с плътна стена от клони. Тъй като конете не можеха да понасят изпаренията на камилите, бяха отделени от тях.
По обяд всичко в лагера бе сложено в пълен ред. Персиецът бе добре запасен с брашно, кафе, тютюн и други необходими неща. Месо можехме да си набавяме без затруднения с пушките си, затова нямаше защо да се страхуваме, че ще изпитваме лишения.
Гробът бе завършен по-късно. Представляваше висок над осем стъпки каменен конус, в който имаше оставена ниша за полагане на трупа, който трябваше да бъде погребан по време на могреб.[25] Амад ал Гандур сам го приготви за погребението, въпреки че според догмите на вярата му по този начин се омърсяваше.
Когато малкото траурно шествие потегли, слънцето клонеше към залез. Отпред вървяха Алло и кюрдът соран, които носеха мъртвеца върху направена от клони носилка. Ние останалите ги следвахме, наредени по двойки, а Амад ал Гандур ни чакаше до гроба. Отворът му сочеше на запад-югозапад, точно към киблята на Мека, и като положиха мъртвеца в него, лицето му бе обърнато към онези места, където Пророкът на мюсюлманите бе приемал посещенията и признанията на ангелите.
Амад ал Гандур пристъпи към мен с пребледняло лице и попита:
— Емир, наистина, ти си християнин, но си бил в свещения град и знаеш свещената книга. Ще окажеш ли последна чест на мъртвия си приятел и да му прочетеш сурата на смъртта?
— Разбира се, ще му прочета и сурата за затварянето.
— Тогава да започваме!
Слънцето вече беше стигнало до западния хоризонт и всички коленичиха, за да кажат наум могреб. После отново се изправихме и застанахме в полукръг около отвора на гроба.
Настъпи тържественият момент. Мъртвецът седеше изправен в последното си жилище. Залезът хвърляше пурпурни лъчи върху мраморното му лице, а силният тук горе полъх на вятъра накара дългата му бяла брада да потрепне.
Тогава Амад ал Гандур се обърна по посока на Мека, вдигна сплетените си ръце и каза:
— В името на всемилостивия Бог! Хвала и слава на Господа, повелителя на света, който ще властва в Деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб искаме да се молим, да ни водиш по правия път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, на който ти се гневиш, и не по пътя на грешниците!
И аз вдигнах ръце като него и казах от петдесет и седмата сура, наречена «Възкресението», думите:
— В името на всемилостивия Господ! Заклевам се в Деня на Страшния съд, заклевам се в душата, обвиняваща сама себе си: наистина ли човекът вярва, че няма да можем да съберем някога тленните му останки? Наистина ще успеем да съберем и най-малките костички дори от пръстите му, но човек сам отрича онова, което е пред него. Той пита: И кога ще дойде денят на възкресението? Когато очите губят светлика си, луната притъмнява и слънцето и луната се събират в едно, човекът ще попита в този ден: «Къде може да се намери убежище? Но напразно, защото няма място за спасение.» Вие живеете отминаващия бързо живот и не се замисляте за предстоящото. Някои лица ще засияят в този ден и ще съзрат своя Господ, но други ще изглеждат тъжни, защото над тях се спуска дълбока печал. Наистина! На такъв човек в часа на смъртта душата му засяда в гърлото и стоящите наоколо казват: Кой ще донесе вълшебно питие за спасението му? Значи е дошъл денят на заминаването; той прибира краката си един до друг и го отнасят при съдията му, защото не е вярвал и не се е молил. Затова горко ти, горко! И пак, горко ти, горко! Вярва ли човекът, че му е дадена пълна свобода? Не е ли той хвърлено зрънце? Над него твори Господ и го превръща в човек. Не би ли могъл този, който е сътворил това, да го събуди за нов живот?