— Знаеш — казах му аз, — че Мохамед Емин си взе врания жребец обратно. Сега той е твой.
— Тогава имам право отново да го подаря?
— Без съмнение.
— Подарявам ти го.
— Не го приемам.
— Тогава ще те принудя да го задържиш!
— И как ще направиш това?
— Ще видиш. Леилкум саиде! (Лека нощ!)
Той се обърна и ме остави. Разбрах, че е време да удвоя вниманието си върху него. Но се случи нещо съвсем друго. Въобще тази вечер беше мрачна и тъжна. Персиецът се оттегли зад стената от клони, хората му се бяха скупчили един до друг, а аз мълчаливо седях с Халеф и англичанина до извора, където охлаждахме изгарящите ни рани. Смъртта на Мохамед Емин бе разстроила всеки от нас повече, отколкото искахме да признаем. Поради температурата, с която кръвта ми течеше във вените, от време на време ме побиваха студени тръпки — това бе приближаването на треската. Халеф също го тресеше вече.
Прекарах тежка нощ, но силният ми организъм не допусна настъпването на сериозна криза. Сякаш чувствах преминаването на всяка отделна капка кръв през вените си. Полубуден, сънуващ или фантазиращ, се мятах насам-натам, говорих с всички възможни хора, които фантазията ми си представяше, но все пак знаех, че е заблуда, и чак на разсъмване заспах дълбок сън, от който се събудих едва надвечер. Споменаваното вече ухание отново ме обгръщаше, но вместо двата чифта красиви очи срещу мен блестеше огромната подутина от носа на англичанина.
— Събудихте ли се? — попита той.
— Мисля. Какво? Слънцето там ли е? Ами то вече се свечерява!
— Радвайте се, мистър! Жените ви излекуваха. Изпратиха ви капки за раните. Халеф ти ги сложи. После една от тях дойде и ви наля нещо между зъбите. Мисля, че не беше бира!
— Коя беше?
— Едната. Другата остана там. Но може и да е била другата, а едната да е останала там. Не знам!
— Имам предвид тази със сините или другата с черните очи?
— Не видях очи. Увити са като пощенски пакети. Но сигурно е била онази със сините очи.
— Защо предполагате така?
— Защото се отървахте само с насинено око. Изглежда, се чувствате доста добре!
— Определено. Действително се чувствам свеж и бодър.
— И аз се чувствам така. Също си сложих от тези капки на раните и вече не усещам болка. Отлична микстура! Искате ли да ядете?
— Имате ли нещо? Гладен съм като вълк.
— Ето! Синеоката го изпрати. А може да е била и чернооката.
До мен имаше сребърен поднос със студено месо, квасен хляб и други най-различни лакомства. До него имаше чайник, който обаче вместо с чай бе пълен със силен месен бульон, и то още топъл.
— Тези дами, изглежда, са знаели, че ще се събудя, преди да изстине бульонът — казах аз.
— Чайникът ви чака още от обед. Щом изстинеше, те изпращаха старицата да го вземе и отново го стопляха. Явно се радвате на благоволението им.
Едва сега се огледах по-добре около себе си. Наблизо лежеше Халеф и спеше. Освен него не се виждаше жив човек.
— Къде е персиецът? — попитах аз.
— При жените. Тази сутрин беше на лов и уби една планинска коза. Така че пиете кози бульон.
— Приготвен от такива ръце, е особено вкусен!
— Мисля, че старата го е приготвила! Yes!
— Къде е Амад ал Гандур?
— Тази сутрин тръгна много рано да се поразходи с коня си. Скочих и извиках:
— Той е тръгнал! Безразсъдник!
— С въглищаря и кюрда соран. Yes!
Сега вече знаех какво бе имал предвид, като каза, че сам Аллах му е изпратил средството за отмъщение. Соранът кюрд, който беше смъртен враг на бебехите, щеше да му бъде преводач. Но въпреки това нещастният хадедихн бе за съжаление. Можех да се обзаложа на десет срещу едно, че той никога няма да се върне отново при племето си. И дума не можеше да става да го последвам. Първо, преднината му бе прекалено голяма, второ — бях ранен и, трето — нямахме никакво намерение заради кръвното отмъщение на някой друг самите ние да ставаме убийци.
— С жребеца ли тръгна? — попитах аз.
— Врания кон ли? Той е тук — отговори Линдси. На всичко отгоре и това! Значи по този начин Амад ал Гандур ме принуждаваше да приема коня като подарък от него! Наистина в момента не знаех да се ядосвам ли, или да се радвам. Въобще изчезването на хадедихна беше случка, която не ми беше безразлична. Трябваше да я премисля, за да мога да се примиря с нея.
— Значи и Алло тръгна с него? — попитах аз. — А как стои въпросът с парите му?
— Остави ги. Ядосах се! Не искам подаръци от въглищар.
— Успокойте се, сър! Той има кон и пушка. С тях е възнаграден пребогато. А освен това — кой знае какво му е обещал хадедихнът. Откога спи Халеф?