— Въпреки това предпочитам безлюдния път, защото съм беглец. Не мога да се оставя преследвачите ми да ме настигнат толкова близо до персийската граница.
— Може би имаш право, но помисли, че пътят води през степта, в която по това време растителността е изсъхнала от горещините и за жените ще е много трудно.
— Те не се страхуват нито от глад и жажда, нито от жега и студ. Страхуват се само от едно, че може да бъда хванат. Имам със себе си мехове за вода и хранителни запаси най-малко още за осем дни за всички нас.
— Наистина ли можеш да разчиташ на хората си?
— Напълно, емир.
— Добре, тогава ще минем през земите на джербоа, Аллах да ни закриля. Впрочем, веднага щом стигнем равнината, ще се придвижваме напред много бързо, но сега камилите ти с големи усилия ще се справят с планинския терен. Е, вече се разбрахме, само трябва да чакаме, докато раните ни позволят да потеглим.
— Ще изпълниш ли една моя молба — каза той плахо. — Като тръгвах на път, се запасих с всичко необходимо в големи количества. На дълъг път дрехите се похабяват, а тъй като знаех, че до Хадрамаут няма да намеря добър пазар, съм взел със себе си и много дрехи. Дрехите ви вече не са достойни за вас и аз те моля да вземеш от мен всичко, каквото ви трябва!
Това предложение беше добре дошло за мен, но в същото време можеше да бъде и опасно. Хасан Арджир-мирза имаше право: ние тримата не можехме да се покажем пред хора на цивилизовано място, без да ни помислят за истински разбойници. Знаех обаче също, че англичанинът няма да позволи да му се подарява нищо, а освен това за мен също бе въпрос на чест да не се обвързвам с приятелството на персиеца още първия ден. Впрочем беше ми все едно дали ще се покажа пред някой арабин в неподходящите си за отбрано общество одежди. Истинският бедуин преценява мъжа по коня му, а не по дрехите, а бях убеден, че в това отношение винаги ще предизвиквам завист. Най-много на някой син на пустинята да му хрумне, че съм конекрадец, а това според неговите възгледи щеше да е не позор, а чест за мен. Затова отговорих:
— Благодаря ти! Знам, че намеренията ти към мен са добри, но те моля да говорим за това чак в Гадхим. За джербоата облеклото ни достатъчно представително, а за малкото оставащи до Багдад дни ще можем още да ги носим. Мисля, че ние…
Спрях по средата на изречението, защото ми се стори, че в черничевия храст между двата дъба чух шум.
— Не се тревожи, емир, беше някакво животно, сигурно е птица или гущер, а може би смок — каза Хасан.
— Познавам всички горски шумове — отговорих му аз, — това не беше животно, а човек.
С няколко големи скока заобиколих храста и хванах един мъж, който тъкмо се канеше да се измъкне. Беше един от слугите на персиеца.
— Какво правиш тук? — попитах го аз. Той не отговори.
— Говори или аз да ти развържа езика!
Той отвори уста, но се чу само неразбираемо пелтечене. Тогава персиецът се приближи и като видя човека, каза:
— Садък ли е това? Не може да ти отговори, защото е ням.
— Какво търси тогава в храстите?
— Ще каже на мен, аз го разбирам.
Той се обърна към слугата си и го попита:
— Садък, какво правиш тук?
Той отвори ръка, показа няколко треви и хвойнови плодове и се опита да обясни с жестове.
— Откъде дойде?
Садък показа назад, в посока, противоположна на лагера.
— Знаеше ли, че сме тук?
Слугата отрицателно поклати глава.
— Чу ли какво говорехме? Последва същият знак.
— Тогава си върви и повече не ни пречи!
Садък се отдалечи, а господарят му ми обясни:
— Алуах е изпратила Садък да набере хвойна, див лук и разни други треви, необходими за приготвянето на тетревите. Приближил се е насам съвсем случайно.
— И ни е подслушвал — подхвърлих аз.
— Ти видя, че той отрече да го е правил.
— Не му вярвам.
— Но той ми е верен!
— Лицето му не ми харесва. Хората с ъглести челюсти са притворни. Ням ли е роден?
— Не.
— Как е изгубил говора си?
Персиецът се колебаеше дали да отговори, но все пак каза:
— Няма език.
— Ах! Значи е можел да говори? Отрязали ли са му го?
— За съжаление — отговори Хасан сдържано.
С ужас мислех за страшната, за щастие вече рядко срещана жестокост, да бъде наказван човек за провинение, дължащо се на грешка на езика, като той бъде отрязван или дори изтръгван. Тази безчовечност се проявяваше обикновено в Ориента или в американските щати, в които имаше робство.
— Хасан Арджир-мирза — подхванах аз пак, — виждам, че не ти се говори за този случай, но този Садък не ми харесва и никога няма да му повярвам, а присъствието му на нашия разговор ми се струва подозрително. Не съм любопитен човек, но имам навика при опасни ситуации да обръщам внимание и на най-безобидните неща. Моля те да ми разкажеш как се е случило това с езика му.