Той направи няколко изразяващи протест, а може би извинителни жеста с ръка, но като свалих карабината от рамото си, се подчини, гледайки с едно око към работата, която върши, а с другото към дулото на оръжието.
— Хайде, ела — казах му аз, като свърши, — първо ще видим какво толкова гледаше тук!
Потърсих двете места, където бе попаднал погледът му. И на двете, намиращи се на около двайсет стъпки едно от друго, забелязах, че виси по едно снопче трева.
— Аха, това е знак! Става интересно! Свали тревата и я хвърли в реката!
Той се подчини.
— Така, сега се връщаме в лагера. Напред! Ако се опиташ да избягаш, или ще те настигне куршумът ми, или кучето ще те разкъса!
Предчувствието не ме бе излъгало. Този човек беше предател, въпреки че фактът тепърва трябваше да се доказва. Като отидохме при другите, изпратих един слуга да доведе персиеца.
— Какво има? — попита той. — Защо си сграбчил така Садък?
— Защото е мой пленник. Иска да те погуби. Преследват те и той посочва на преследвачите ти мястото със знаци. Заварих го, като утъпкваше тревата на брега на реката, а по храстите беше окачил снопчета трева, за да знаят на кое място да минат през храстите и да стигнат до бивака ни.
— Това е невъзможно!
— Аз ти го казвам! Разпитай го, щом можеш да го разбираш!
Той постави на арестувания куп въпроси, но от следващите в отговор знаци и жестове не можеше да се установи нищо друго, освен че Садък не разбира какво искам от него.
— Виждаш ли, че е невинен, емир! — каза мирза.
— Добре, тогава ще се поставя на твое място. Надявам се, че ще успея да те убедя, че този човек е предател. Донеси си пушката и ме последвай. Преди това обаче предупреди хората си, че моите другари ще застрелят всеки, който се опита да освободи Садък. Не са свикнали да си правят шеги с тях. А докато се върнем, някой да застане на пост долу до храстите и да съобщи на другите, в случай че забележи опасност.
— С коне ли ще ходим или пеша? — попита той.
— На какво разстояние оттук е мястото, където беше последният ви бивак за нощуване?
— Яздихме повече от шест часа.
— Значи днес не можем да стигнем дотам. Тогава ще вървим.
Той донесе пушката си. Дадох на Халеф и англичанина необходимите инструкции. Те вързаха пленника и застанаха от двете му страни. Той се намираше в достатъчно сигурни ръце, така че можех да тръгна, без да се тревожа.
Първо поехме през долината към реката. На половината на пътя изненадан спрях, защото в клоните на едно цъфнало дърво имаше точно такова снопче трева, каквото накарах Садък да изхвърли в реката.
— Спри, мирза! Какво е това? — казах аз.
— Трева — отвърна той.
— Тя по дърветата ли расте?
— Аллах ху! Кой я е окачил тук?
— Садък. Направи двайсет стъпки надясно, където предполагам, че се намира вторият знак!
Той ме последва и предположението се потвърди.
— Но то не е ли било тук още преди нас? — попита той.
— О, Хасан Арджир-мирза, добре, че само аз чувам думите ти! Не виждаш ли, че тази трева е още свежа и зелена? Ела долу до реката, където намерих първите знаци на абсолютно същото разстояние. Този човек маркира път, широк двайсет стъпки, водещ направо към лагера. Там щяха да ни нападнат и убият точно както са умрели баща ти, аптекарят, муштахедът и дъщеря му.
— Ами ако си прав, господарю?
— Прав съм. Можеш ли да вървиш дълго и сигурен ли си, че ще намериш пътя, по който сте дошли от последния си лагер дотук?
Той потвърди. Тръгнахме по течението на реката и много скоро стигнахме до мястото, на което бях спрял на бивак с хадедихните и другите си спътници, преди да се притечем на помощ на персите. Тогава дойдохме от север. На това място речната долина извиваше на изток и ние тръгнахме в тази посока. Завоят вече бе зад нас, когато забелязах вдясно една върба, от чието стебло бяха изрязани две ивици кора.
— В какъв ред яздехте обикновено? — попитах аз.
— Носилките с жените в средата, а мъжете, разделени на две групи, пред и зад тях.
— В кой отряд беше Садък?
— Винаги в задния. Често изоставаше назад, защото обича цветята и тревите и му доставя удоволствие да ги разглежда.
— Изоставал е, за да оставя незабелязано знаци за преследвачите ти. Той е много хитър!
— Къде са знаците?
— Тук, на върбата. Ела да идем по-нататък!
След около четвърт час реката стана почти три пъти по-широка отпреди и затова по-плитката на това място вода образуваше брод, по който много лесно можеше да се премине на другия бряг. Тук мирзата спря и посочи към една млада бреза, която бе прекършена малко под короната.