Обясних му накратко случилото се, но този разговор се стори прекалено дълъг на мирзата и той ме прекъсна с въпрос:
— Емир, може ли да видя ихлатите?
— Можеш ли да се придвижваш безшумно през корени, шума и клони? — гласеше контравъпросът ми.
— Мисля, че да и ще бъда предпазлив.
— Научил ли си се да потискаш кихането си й кашлицата?
— Това е невъзможно!
— Не е невъзможно, дори не е трудно, ако човек достатъчно се е упражнявал. Но нищо не пречи да опитаме, може да успеем да ги подслушаме и да научим нещо важно. Ако нещо в носа или гърлото те подразни, прилепи си устата плътно до земята и си покрий главата. Щом искаш да дебнеш другиго, не бива да си поемаш въздух през носа, тогава е изключено да кихнеш. Ако си близо до врага и ти се кашля, кашляй с покрита глава близо до земята, а ако е нощ, наподобявай звуковете на бухал. Но един истински, опитен ловец никога не би кашлял или кихал. Ела!
Тръгнах напред, а персиецът ме следваше. Опитвах се да отстранявам от пътя му всичко, което можеше да му попречи.
Така благополучно стигнахме до мястото встрани от Халеф, до храстите, където лесно можехме да се скрием в хвърляната от тях плътна сянка. На дванайсет крачки от нас гореше огънят, а съвсем близо до него седяха двамата офицери. Останалите бяха насядали наоколо в полукръг. От време на време трепкащият пламък осветяваше някой от конете, които бяха разпръснати из околността и пасяха или вече лежаха на земята.
Хасан Арджир-мирза не проронваше нито дума, но чувах учестеното му от вълнение дишане. Наистина той беше смел и умееше да си служи с оръжието, но в такова състояние, в каквото се намираше сега, не му се бе случвало да изпада. И на мен ми се беше разтуптяло сърцето, когато за първи път подслушвах индианци от племето сиукси, които бяха тръгнали да ме търсят и заловят. Разбира се, опитът вече ме бе направил по-хладнокръвен.
Ихлатите, изглежда, бяха убедени, че са съвсем сами по тези места, защото разговаряха на висок глас и човек можеше да ги чуе и отвъд реката. Тъкмо когато се бяхме настанили зад прикритието си, пенджабашията попита:
— Жив ли ще го хванеш?
— Ако мога, да.
— И жив ли ще го върнеш обратно?
— Да не съм глупак. Я кажете, мъже, жив ли да го върнем или мъртъв!
— Мъртъв! — извикаха насядалите в кръг хора.
— Естествено! Имаме заповед да го преследваме и дори и да го хванем жив, да занесем главата му. Ако го върнем жив, ще трябва да върнем и всичко, което има при себе си. Но ако занесем само главата му, никой няма да ни пита за другите неща.
— Сигурно е взел всичкото си злато и скъпоценности — отбеляза лейтенантът.
— Да, синът на онзи проклет сердар беше много богат, натоварил е осем или десет камили със съкровищата си. Ще вземем богата плячка, която дълго ще делим.
— Но я кажи, юзбаши, какво ще правиш, ако мирзата е под закрилата на някой шейх или турски чиновник?
— Изобщо няма да питам дали е под закрила, но не бива да издаваме, че сме перси, разбрахте ли ме добре? Впрочем той изобщо няма да има време да търси такава закрила, защото ще го хванем още утре или вдругиден. Ще тръгнем на зазоряване и както и досега ще търсим знаци, които безпогрешно ще ни водят по следите му. Този глупак Хасан Арджир-мирза мисли, че Садък, като не може да говори, не може и да пише. Знаците, които ни оставя, са като ясно написано писмо. Сега лягайте, кучета, че нямаме много време за почивка.
Всички моментално изпълниха заповедта, а някои може би вече сънуваха съкровищата, които се надяваха скоро да държат в ръцете си. Освен тактическа полза това подслушване ми откри още нещо. Вече знаех, че бащата на мирзата е бил сердар,[46] от което почти сигурно можеше да се направи изводът, че Хасан Арджир имаше ранг на генерал. Сигурно човекът, от чието отмъщение бягаше, беше важна птица.
Щом ихлатите се увиха в одеялата си, ние тихо тръгнахме към лагера.
— Емир — започна мирзата, щом се отдалечихме достатъчно и вече не можеха да ни чуват, — отрупвал съм с благодеяния и юзбашията, и пенджабашията. Но и двамата трябва да умрат!
— Те изобщо не заслужават вниманието ти. Това са насъскани след теб кучета. Не се сърди на тях, а на господаря им!
— Искат да ме убият, за да вземат богатствата ми.
— Искат, но няма да го направят. Ще говорим за това в бивака. Връщай се сам, аз скоро ще те настигна.
Той с нежелание се отдалечи. Щом престанах да чувам тихите му стъпки, се промъкнах обратно до Халеф и шепнешком му дадох необходимите указания. После описах дъга около лагера на ихлатите, така че се озовах вдясно от него и храстите и стигнах до реката, след което продължих да слизам надолу в южна посока. След около две минути пречупих една малка елхичка, така че върхът й да сочи на юг, а след още пет, а после и десет минути повторих същото действие. Близо до последния знак реката правеше остър завой, който беше много подходящ за намеренията ми. Накрая отново се върнах в нашия бивак.