Нататък продължихме в галоп. Персите щяха да стигнат до мястото след около половин час и ако не бяха съвсем неопитни или лекомислени, сигурно щяха да разберат, че следите от конете ни са от тази сутрин. Въпреки това продължихме да яздим напред още около два часа в същата посока през малки равнини, ниски хълмове и плитки долини, напоявани от малки рекички. Както бях предполагал, стигнахме до Дялах и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Разбира се, продължихме да поставяме знаци на подходящи места. Тук извадих парче пергамент.
— Ще пишете ли, мистър? — попита Линдси.
— Да. Скоро трябва да престанем с поставянето на знаци, затова искам да видя дали пергаментът ще свърши същата работа.
— Покажете ми какво пишете!
— Ето, вижте!
Дадох му пергамента, на който бях написал няколко думи на персийски. Той погледна първо тях, а после и мен. Устните му смутено се разтегнаха в трапецоид, а носът му засрамено увисна встрани.
— Хей! Могат ли да се четат тези драсканици! Какво означават?
— Написано е на персийски и се чете отзад напред, тоест отдясно наляво и гласи: «Халиях немвер зиру бала — сега все по течението на реката!» Ще видим дали ще последват указанието ни.
Извих два клона в един храст и закрепих на тях пергамента по такъв начин, че веднага да бъде забелязан. После продължихме по течението на реката, докато намерим подходящо място да наблюдаваме последния брод, през който бяхме минали, но без самите ние да бъдем забелязани. Слязохме от седлата, за да закусим, а конете да пият вода и да попасат. Естествено изгаряхме от нетърпение да разберем дали хитростта ни щеше да има успех.
Наложи се да чакаме повече от час, докато забележим край реката хора. С помощта на далекогледа се уверих, че всичко върви успешно, и доволни продължихме нататък. Малко след обяд направих един знак, а надвечер още един, на завоя на една странична долина, простираща се на запад от реката. Това бе първата възможност да изпълним втората част от начинанието си, а именно — да отклоним персите надясно, понеже досега теренът не го позволяваше.
На входа на тази долина спряхме да нощуваме.
На следващата сутрин оставих второто парче пергамент с указанието, че дълго време пътят ще води по посока на залеза на слънцето. По-късно предобед оставих трети лист, в който пишеше, че Хасан Арджир-мирза е станал подозрителен, понеже ме заварил (това ще рече Садък) при поставянето на един знак. По обяд поставих четвъртия и последен пергамент. Той съдържаше съобщението, че мирзата ще мине през хълмовете на Бозиан или към Джумеила, или към Кифри и че нарасналото му недоверие станало причина да ме премести в предния отряд, за да ме държи непрекъснато под око. Затова засега поставянето на знаци нямало да е възможно.
С това задачата ни бе изпълнена. Изобщо не смятах за необходимо да наблюдавам повече, за да се убеждавам дали юзбашията ще продължи да ни следва както досега, защото след всичко станало до момента със сигурност можеше да се очаква, че хитростта ни щеше да бъде взета за истина.
Отклонихме се от досегашната си посока, като направихме голям завой и тръгнахме из местности, през които едва ли често минаваше човешки крак. Наложи ни се много да заобикаляме, но въпреки всичко стигнахме до река Дялах много преди да се стъмни. Продължихме да яздим още известно време срещу течението на реката, докато падането на нощта ни принуди да спрем. Сутринта тръгнахме много рано и по обяд вече бяхме в бивака.
Още преди да стигнем до него, Халеф се спусна от хълма да ни посрещне.
— Слава на Аллаха, че благополучно се завръщате! Много се тревожехме за теб, защото те нямаше два дни и половина вместо само един. Някаква несполука ли ви сполетя, ефенди?
— Напротив, всичко мина много гладко. Не се върнахме по-рано, защото искахме да се убедим, че наистина сме заблудили персите. А какво е положението в лагера?
— Всичко е наред, въпреки че се случи нещо, което не биваше да става.
— Какво?
— Садък избяга.
— Садък ли? Как е успял?
— Сигурно е имал сред слугите приятел, който е прерязал въжетата му.
— Кога избяга?
— Вчера сутринта.
— Как е възможно?
— Ти беше тръгнал с ингилизина, а аз бях на пост долу. Но персите един след друг се измъкнали от лагера, за да гледат какво ще правят ихлатите. Те спокойно потеглиха, но когато персите отново се върнали в лагера, пленника го нямало.
— Лошо, много лошо! Ако беше станало един ден по-късно, можехме да бъдем спокойни. Ела, поеми коня.