— Господарю, всичко ще кажа — отговори той, — но заповядай на кучето да се махне!
— Ще стои пред теб, докато свършим. Само един мой знак е достатъчен, за да те разкъса. Сега откровено кажи: ти ли освободи Садък?
— Да, аз.
— Защо го направи?
— Понеже му се бях заклел.
— Кога?
— Преди да предприемем това пътуване.
— Как би могъл да му се закълнеш в нещо, щом той е ням и не е в състояние да говори с теб?
— Господарю, аз мога да чета! — отвърна той гордо.
— Разказвай!
— Бяхме съвсем сами в двора със Садък и на един малък къс пергамент той ми написа въпроса, дали го обичам. Отговорих му с «да», защото ми беше жал, че са му отрязали езика. Той продължи да пише, че също ме обича, а после се заклехме в Аллах и в Корана, че ще си помагаме един на друг в опасност и нужда.
— Истината ли говориш?
— Мога да го докажа, емир, защото все още пазя пергамента, на който е написано всичко това.
— Къде е?
— Нося го в пояса си.
— Покажи!
Той ми даде листчето. Беше много зацапано, но все пак почеркът можеше да се чете. Дадох пергамента на мирзата, той го прочете и утвърдително кимна.
— Бил си много непредпазлив — казах аз на мъжа. — Заклел си се на този човек, без да провериш дали няма да е от вреда за теб.
— Емир, всички го смятаха за честен мъж!
— Разказвай нататък!
— Никога не съм предполагал, че е чудовище, затова ми беше жал за него, като го видях вързан. Тогава си спомних за клетвата си да му помагам във всяка беда и мислех, че Аллах ще ме накаже, ако не изпълня обещанието си. Изчаках момента, когато нямаше никой, и освободих Садък.
— Той каза ли ти нещо?
— Но той не може да говори.
— Имам предвид със знаци и жестове.
— Не. Стана, разкърши се, подаде ми ръка и изчезна в храстите.
— В каква посока?
— Натам.
Слугата посочи към реката.
— Изменил си на верността към господаря и си станал предател спрямо нас, за да изпълниш една лекомислено дадена клетва. Знаеш ли каква присъда заслужаваш?
— Емир, сигурно ще заповядаш да ме убият.
— Да, заслужил си си смъртта, защото си освободил убиец и с това си изложил всички нас на смъртна опасност. Но призна грешката си, затова ти позволявам да помолиш господаря си за по-леко наказание. Не вярвам, че си от хората, които причиняват зло, защото мразят доброто.
Нещастникът се просълзи и се хвърли на колене пред Хасан Арджир. Устните му трепереха от страх и той не успя да каже нищо. Строгото лице на господаря му все повече се смекчаваше.
— Не говори — каза той, — знам, че искаш да ме помолиш, но не мога да ти помогна. Винаги съм бил доволен от теб, но съдбата ти вече не е в мои ръце, защото само емирът има право да определи присъдата ти. Обърни се към него!
— Господарю, ти чу! — запелтечи молещият се човек, обърнат към мен.
— Значи вярваш, че добрият мюсюлманин трябва да спазва клетвата си? — попитах го аз.
— Да, емир.
— Би ли могъл да нарушиш клетвата си?
— Не, дори и ако ми струва живота!
— А да предположим, че Садък дойде тайно, ще му помогнеш ли пак?
— Не. Аз го освободих. Устоях на клетвата си и вече нямам задължения към него.
Наистина схващането на този човек за времетраенето на клетвата беше доста странно, но мен ме устройваше.
— Искаш ли да изкупиш грешката си с вярност и любов към господаря си?
— Да. О, господарю, ако това бе възможно!
— Добре. Дай ми ръка и се закълни!
— Заклевам се в Аллах и в Корана, в халифите и всички съществуващи светии.
— Така е добре. Свободен си и отново ще служиш на Хасан Арджир-мирза. Но не забравяй клетвата си!
От радост и щастие мъжът не беше на себе си, а, изглежда, и мирзата бе съгласен с решението ми. Сега между мен и него нямаше противоречия по въпроса, понеже бяхме изцяло заети с подготовката за тръгването.
Четвърта глава
В Багдад
Най-много затруднения при напускането на бивака ни създаваха камилите. Тези глупави животни бяха свикнали с широката пуста равнина и не можеха да се справят с пътя между скалите, дърветата и храстите. Бяхме принудени да носим товара им на ръце и пеша до реката и после да го пренесем през нея, а тях с големи мъки буквално да избутаме през водата.
Ние с Халеф вървяхме все най-отзад и грижливо заличавахме всички следи.
Изобщо нямахме намерение да тръгваме направо към Багдад, а само да напуснем мястото, където вече сигурността ни не бе гарантирана, и да намерим друго, където можехме да се чувстваме в безопасност от ихлатите и Садък. След като дълго време се бяхме движили на юг, надвечер намерихме една изоставена колиба, която, изглежда, бе служила за подслон на някой самотен кюрд. Задната й стена опираше в една скала, а останалите три страни бяха обградени с кордон от храсти. Отвъд този кордон се откриваше гледка надалеч. А вътре в кръга имаше място за всичките ни животни. Ние също се настанихме в него, което не изискваше нито много време, нито много работа, защото само трябваше да постелем одеялата си на земята.