— Опитай се!
Той измъкна камшика от камилска кожа и замахна, но не можа да ме улучи, защото жребецът ми префуча край него с голям скок, а аз му стоварих такъв юмрук в лицето, че въпреки ориенталското си седло той излетя от коня. Смятах спокойно да продължа пътя си, без да се занимавам повече с мъжа, но освен проклятието му чух зад гърба си и вика на слугата, който Хасан Арджир-мирза бе изпратил да ни придружава:
— Аз барай ходех — за бога, това е мирза Селим ага! Обърнах се веднага. Агата отново седеше на коня си и беше извадил кривата си сабя. Едва сега той позна слугата.
— Араб, ти ли си! — извика той. — Как се озова при тези нашиестан, Аллах да ги прокълне!
Не дадох възможност на слугата да обяснява, а сам отговорих:
— Затваряй си устата! Ти мирза Селим ага ли си?
— Да — отвърна той моментално, изненадан от тона ми.
Приближих коня си плътно до неговия и полугласно казах:
— Пратеник съм на Хасан Арджир-мирза. Заведи ме в къщата си!
— Ти ли? — попита той учудено, като ме измери с поглед. После се обърна към слугата и попита: — Вярно ли е?
— Да — отвърна му той. — Този ефенди е Кара Бен Немзи и ти носи писмо от нашия господар.
Агата още веднъж ни изгледа с подигравка и високомерно презрение, а после каза:
— Ще прочета писмото, а после ще говорим за удара, който ми нанесе. Следвайте ме, но на разстояние, за да не осквернявате погледа ми.
Значи този човек беше шах-суарът, довереникът, напуснал офицерския си пост в персийската армия, на когото Хасан бе поверил скъпоценностите си и дори сърцето на Бенда. В миговете на откровение мирзата ми бе казал и това. Бедното момиче! Ако агата наистина беше шах-суар, тоест изключителен ездач, трябваше да умее да преценява мъжете по конете им, а в това отношение той не можеше да нарече негодник нито мен, нито Линдси. А и като беглец не бе особено разумно от негова страна да парадира с блясък и надменност, каквито не би показал дори много по-вишестоящ от него. И през ум не ми минаваше да насърчавам високомерието му, затова дадох знак на Линдси и застанахме от двете му страни.
— Куче — заплаши той, — отдръпни се назад, иначе ще заповядам да те набият с камшик!
— Млъкни, биуакуф[48] — отговорих аз спокойно, — да не получиш още един юмрук по муцуната. Който язди коня на господаря си, трябва да се държи изискано. Налага се да ми позволиш да те науча на учтивост.
Той не отговори и отново дръпна пред лицето си покривалото, което се бе смъкнало по време на падането му. Заради това покривало слугата не можа да го познае веднага.
Пътят водеше през безброй тесни улички, докато накрая Селим ага спря пред един нисък зид, в който бе пробит отвор, закрит само с няколко дъски. Отвори ни един човек. Като влязохме в двора, видях няколко камили, които лежаха на земята и дъвчеха «камилски яйца» — големи топки от ечемик и памуково семе, с които в Багдад хранят тези животни. Край тях лежаха или се шляеха лениви хора, но като видяха агата, се изпънаха в почтителна стойка. Както изглеждаше, този дребен командир умееше да вдъхва респект.
Той предаде коня си на тези хора, а ние поверихме нашите животни на дошлия с нас слуга. После агата влезе с нас в къщата, намираща се в задната част на двора. По странична стълба слязохме в един от онези сардауби,[49] които при тукашната жега са неизбежна необходимост. Стените на това четириъгълно помещение бяха покрити с меки, дебели декоративни рогозки, а на пода бе постлан прекрасен килим. Върху миндерлъка имаше масивен сребърен сервиз за кафе, а до него забелязах една изключително скъпа хука, а по стените наред с най-различни скъпоценни оръжия висяха накачени и няколко чибука за евентуални гости. В един старинен съд от китайски порцелан, представляващ дракон, имаше тютюн, а от средата на капака на сребърна верижка се спускаше шишенце, пълно със сусамово масло.
Според тукашните представи това бе истинска царска подредба, но не вярвах всички тези предмети да са собственост на агата.
— Селям алейкюм! — поздравих аз при влизането си. Линдси направи същото, но Селим не отговори. Той седна на миндера и плесна с ръце. Веднага се появи един от мъжете, които бях видял на двора, и му бе даден знак да запали хуката.[50] Всичко това бе извършено с истинско ориенталско спокойствие и добросъвестност, а през цялото време, докато траеше тържествената процедура, ние стояхме до вратата като глупави момчета. Най-сетне славното дело бе приключено и слугата се отдалечи, но, разбира се, за да застане веднага зад вратата и да подслушва какво ще се говори. Изглежда, агата най-сетне реши, че е дошло време отново да ни удостои с вниманието си. Той изпусна във въздуха няколко големи кълба дим и попита: