— Откъде идвате?
Този въпрос бе напълно излишен, защото вече го бе узнал от слугата, на когото това му влизаше в задълженията. Все пак реших заради сестрата на мирзата по възможност да избягвам понататъшните търкания и му отговорих:
— Пратеници сме на Хасан Арджир-мирза.
— Къде е той?
— Близо до града.
— Защо не дойде сам?
— От предпазливост.
— Какви сте вие?
— И двамата сме франки.
— Гяури? Ах! Какво правите в тази страна?
— Пътуваме, за да опознаваме градове, села и хора.
— Много сте любопитни. Такова невъзпитание само при кафирите[51] може да се срещне. Как попаднахте на мирзата?
— Срещнахме го.
— Това и аз го знам! Къде го срещнахте?
— В кюрдските планини. Вървяхме с него дотук. Нося ти писмо от него.
— Хасан Арджир-мирза е постъпил много лекомислено, като ви е казал името си и е поверил писмо на хора като вас. Аз съм правоверен и не мога да го взема от ръцете ви. Дайте го на слугата, когото ще извикам!
Това бе повече от безочие, но все пак спокойно казах:
— Не смятам мирзата за лекомислен и те моля сам да му кажеш мнението си. А между другото той никога не е използвал посредник, за да вземе нещо от ръцете ни.
— Млъкни, кафир! Аз съм мирза Селим ага и правя каквото ми харесва! Познавате ли всички, които са при мирзата?
Аз потвърдих и той продължи да пита дали е имало там и жени и колко.
— Две господарки и една прислужница — отговорих аз.
— Вие видяхте ли ги?
— Няколко пъти!
— Много непредпазливо от страна на мирзата. Окото на един неверник не бива да вижда дори и дрехата на жената!
— Кажи го сам на мирзата!
— Млъкни, безсрамнико! Не ми трябват съветите ти! Чухте ли гласовете на жените?
Този грубиян поставяше търпението ми на изпитание.
— В нашата страна не се пита така открито за чуждите жени. Не е ли така и при вас? — отвърнах му аз.
— Как се осмеляваш? — сряза ме той. — Внимавай! Имам да си отмъщавам и за удара! Ще го направя по-късно. Сега ми дай писмото!
Той отново плесна с ръце. Слугата се появи, но аз не му обърнах внимание. Извадих писмото от пояса си и го подадох на агата.
— Дай го на него! — заповяда той, сочейки слугата. — Разбра ли?
— Добре, тогава си тръгвам! Сбогом, мирза Селим ага! — Обърнах се. Англичанинът направи същото.
— Стойте, спрете! — извика агата, а на слугата си заповяда:
— Не ги пускай да излязат!
Вече бях стигнал до вратата и мъжът ме хвана за ръката, за да ме задържи. Това беше прекалено. Разбира се, сър Дейвид Линдси не можеше да разбере съдържанието на разговора ни, но по тона и израженията на лицата ни схвана, че не сме си разменили особено учтиви любезности. Той сграбчи мършавия персиец през кръста, вдигна го във въздуха и го запрати на другия край на стаята, така че той се блъсна в агата и го събори на земята.
— Правилно ли постъпих, мистър? — попита той после.
— Yes! Well!
Агата скочи и грабна сабята.
— Кучета! Ще ви отрежа главите!
Време беше вече да дадем добър урок на агата. Пристъпих към него и така го ударих по ръката, че той изпусна сабята и тогава го хванах за раменете.
— Селим ага, не е по силите ти да вземеш главите ни. Седни и оттук нататък бъди покорен. Ето ти писмото и ти заповядвам веднага да го прочетеш!
Натиснах мъжа да седне върху възглавниците и пъхнах писмото между пръстите му. Той бе смаян и ме гледаше съвсем слисано в лицето, но не се осмеляваше да ми се противопостави. Като се обърнах, забелязах, че храбрият слуга бе предпочел хладнокръвно да се оттегли назад. Беше изчезнал, но щом плеснах с ръце, той се осмели да провре глава през отвора на вратата.
— Влез! — заповядах аз.
Той се подчини, но остана до вратата, готов за скок.
— Донеси ядене и кафе! Веднага!
Слугата първо учудено погледна към мен, а после — въпросително към агата, но аз го хванах за ръката и го помъкнах към стената, където бяха окачени лулите. Това, изглежда, му хареса, защото той веднага взе два чибука, протегна ги към нас и ни подаде огън.
— А сега кафето! Но бързо!
Той моментално изчезна.
Седнахме на възглавниците, пушехме и чакахме, докато агата прочете писмото. Това ставаше бавно, но причината не бе в неумението му да чете, а в съдържанието на писанието, което, изглежда, не можеше да проумее и не знаеше как да постъпи.