— Емир, цената ще е цяло състояние!
— Остави това на мен! Ще гледам да продавам така изгодно, сякаш е мое.
— Вярвам ти. Ела да проверим товарите!
Отвориха пакетите и пред смаяния ми поглед блеснаха най-отбрани съкровища и скъпоценности, каквито никога досега не бях виждал в такова изобилие. Изготвен беше и списък, а после мирзата определи цената. Тя беше много ниска, но ако се вземеше истинската стойност на предметите, наистина се получаваше сума, представляваща цяло състояние.
— Какво ще правиш сега с хората си, мирза? — попитах аз.
— Ще ги възнаградя и ще ги освободя веднага щом си намеря жилище.
— За колко души?
— За мен и агата, за жените и прислужницата им. После ще си наема слуга, който не ме познава.
— Надявам се, че ще мога да ти осигуря всичко това. Заповядай да товарят!
— Колко камилари ще вземеш със себе си? — попита той после.
— Нито един. Ние с Халеф сме достатъчни!
— Не може, емир! Няма да успееш да се справиш сам с всичко!
— Защо? Трябва ли да вземам хора, които после само ще ми създават трудности в Гадхим или Багдад?
— Прави каквото си намислил.
Камилите бяха натоварени и вързани така, че трябваше да вървят една зад друга. Готови бяхме да потеглим.
— Дай ми някакво писмо, което да ме легитимира пред хората ти — помолих аз мирзата.
— Ето, вземи пръстена ми с печата!
Още не ми се бе случвало да нося скъпоценния пръстен на някой персийски големец, но прилегна много добре на пръста ми и малкият ни керван потегли. Агата не се виждаше никъде, а и аз нямах никакво желание да се сбогувам с него.
Този път ни трябваше повече време, за да стигнем до Тигър и да го преминем, но всичко мина благополучно.
Като влязохме в двора с натоварените камили, персите се учудиха. Веднага извиках всички да се съберат, показах им пръстена на господаря им и им казах, че трябва да ми се подчиняват, както преди това на агата. Тази промяна, изглежда, не ги натъжи особено.
Разбрах, че къщата е собственост на богат търговец на едро, който живеел от другата страна на Багдад, в западното предградие, близо до медресето «Мостанзирс». В едно приземно помещение се намираха товарите, които агата беше поставил под надзор. Наредих да занесат там и новодокараните вещи и реших да направя пълен оглед на всичко едва на другия ден, тъй като вече бях доста уморен.
Като проверих дисагите си, намерих парите, които мирзата бе сложил вътре. Това бяха новоизсечени томани и бяха най-малко четири пъти повече от сумата, която трябваше да изплатя. Поверих надзора над прислугата на Халеф и тръгнах да търся англичанина.
Той се бе изтегнал върху мекия миндер в сардауба. Носът му се движеше в такт с дишането му, а от широко отворената му уста се разнасяше провлечено хъркане.
— Сър Дейвид!
Той ме чу веднага, скочи и извади ножа.
— Кой тук? О! Ах! All right! Вие ли сте, мистър?
— Yes! Как сте?
— Добре! Превъзходно! Много хубаво тук в Гадхим!
— Вижте ме как се потя! Зноят навън е адски!
— Well! Елате и вие да спите!
— Имаме друга работа. Но първо искам най-сетне да се наям.
— Плеснете с ръце, и слугата ще дойде.
— Вие пробвахте ли вече?
— Yes! Но за съжаление не можах да го разбера. Искам му бира, той ми носи брашнена каша, искам шери, донесе ми фурми. Ужасно!
— Тогава да видим дали на мен ще ми провърви. Плеснах с ръце и веднага се появи един от онези слуги, които преди това бяха обслужвали агата. Най-напред му казах, че съм поставен на мястото на мирза Селим ага.
— Господарю, заповядай как да те наричам! — отвърна той.
— Към мен ще се обръщаш с емир, а този мирза ще наричаш бей. Веднага се погрижи да ни донесат храна.
— Какво искаш да ядеш, емир?
— Каквото има. Не забравяй прясната вода! Ти ли си готвачът?
— Да, емир. Надявам се, че ще бъдеш доволен от мен.
— Как ти плащаше агата?
— Казвах от колко пари имам нужда и той ми ги даваше на всеки два дни.
— Добре, тогава и ние ще правим така. Сега върви!
След малко пред мен бе поставен богат избор от основните храни и деликатеси, които можеха да се намерят в Багдад, а добрият Линдси бей отново седна да яде.
— Освободихте ли се от онзи мошеник, агата? — осведоми се той.
— Да, за известно време ще остане при господаря си. Страхувам се, че се кани да си отмъсти.
— Страхливец! Но знаете ли какво ще направим, след като се наядем? Ще отидем до Багдад с конския трамвай и ще си купим дрехи.
— Съгласен съм, защото това е крайно наложително. Тъкмо ще мога да събера и сведенията, които са ми още по-необходими. Търся купувач за скъпоценностите на мирзата, с каквито натоварих и докарах още няколко камили.