— Ах! Ох! Какъв е товарът?
— Чудесни неща, които ще бъдат продадени на безценица.
— Назовете ми някои от тях!
Взех съставения на персийски език списък и му го прочетох.
— Ох! Ах! — извика той. — Колко ще струва?
Казах му сумата.
— Толкова ли струват?
— Като за приятел двойно повече.
— Well! Добре! Хубаво! Не е необходимо да търсите! Знам един човек, който ще купи стоката!
— Кой е? Вие ли?
— Дейвид Линдси! Yes!
— Възможно ли е, сър! О, тогава ще снемете голям товар от плещите ми! Но как стои въпросът с парите, сър? Мирзата естествено ще иска да му бъде платено веднага.
— Пари ли? Пфу! Има пари! Дейвид Линдси бей има толкова!
— Чудесно! Значи това е решено, но е само половината. Има още толкова, имам предвид нещата, които досега са били поверени на агата.
— Много ли са?
— Първо трябва да видим. Имам списък у мен и утре ще отворя вързопите, за да преценя стойността им или да накарам да я оценят. Едва тогава ще знам колко да ви поискам.
— Хубави неща ли са?
— Разбира се! Вижте, там има например сарацински ризници, три броя, скъпоценна рядкост за всяка колекция. Мечове, изковани от лахорска[52] стомана, която е още по-скъпа от дамаската; четири шишета истинско розово масло, златни и сребърни брокати, истински килими, персийски шалове, цели бали с най-редки коприни и т.н. Освен това има и антики с неоценима стойност. Който купи тези неща и ги продаде на европейския пазар поединично, ще направи голяма търговия.
— Търговия ли? Ох! Ах! И през ум не ми минава! Купувам всичко за себе си!
— Всичко ли, сър? И нещата от този списък ли?
— Yes!
— Но, сър, помислете за огромната сума!
— Огромна ли? За вас, но не и за сър Дейвид Линдси. Знаете ли колко имам?
— Не. Още не съм ви питал за състоянието ви.
— Тогава си трайте! Състоянието ми е добро, много добро! Yes!
— Разбира се, бих могъл да си представя, че сте милионер, но и един милионер ще се замисли, ако трябва да даде такава сума наведнъж дори и заради удоволствието си.
— Няма значение! Знам каква е стойността! Наистина в момента няма толкова пари в себе си, за да платя всичко, но тук имам познати. Ще напиша документи, подписва с Дейвид Линдси и получава много пари. Well! Ще разгледаме утре.
— Добре. Няма да вземам страна в сделката, защото вие сте ми приятел също както и мирзата. Ще доведа вещи лица да оценят всичко, а после ще преговаряме.
— Well! Хайде сега в града, за да станем нови хора!
— Вземете си един чибук, сър. Трябва да идем на пазара като истински мюсюлмани.
След като казах на Халеф, че ще се върнем още преди падането на вечерта, тръгнахме да търсим конския трамвай. Той беше доста разбит. Прозорците бяха изпочупени, възглавниците на седалките ги нямаше, а вагоните се теглеха от четири дръгливи кранти, които не биха могли да бъдат наречени по друг начин освен «подвижни скелети». Но все пак стигнахме до Багдад без премеждия.
Разбира се, веднага се отправихме към пазара за дрехи, който по-късно напуснахме като съвсем нови хора. Не можах да попреча на Линдси да плати и моите дрехи. Той купи всичко необходимо и за Халеф и го даде на един млад арабин, който веднага предложи услугите си да го носи, щом ни видя да излизаме от магазина.
— Сега къде, мистър? — попита Линдси.
— Вино, кафене! — отговорих аз.
Линдси потвърди съгласието си с доволна усмивка и като пообиколихме тук-там, намерихме това, което желаехме. Тъй като не бе възможно да натоварим арабина с всичко, което купихме, дадохме адреса си на търговеца и го помолихме да изпрати всичко там. После потърсихме едно по-отдалечено кафене, за да се обръснем и изобщо да се разкрасим, обградени от аромата на мока и персийски тютюн.
Носачът ни бе седнал точно пред вратата. Облеклото му се състоеше единствено от една препаска около кръста, но се държеше като крал. Съвсем сигурно бе, че е роден свободен бедуин. Какво бе накарало този син на пустинята да стане хамалин? Физиономията му толкова живо ме заинтересува, че му махнах да дойде да седне до мен.
Той го направи с достойнството на човек, съзнаващ цената си, и пое лулата, която поръчах да му донесат. После започнах:
— Ти не си турчин, а свободен ибн араб. Мога ли да те попитам как се озова в Багдад?
— Пеша и на кон — отговори той.
— Защо носиш товарите на другите?
— Защото трябва да живея.
— Защо не остана при братята си?
— Тар ме прогони.
— Значи те прогони някой отмъстител?