— Не, аз съм отмъстителят.
— И врагът ти е избягал в Багдад?
— Да. Търся го и го чакам вече две години.
Значи заради кръвно отмъщение се бе унижил до слуга този горд арабин!
— От кои земи идваш?
— Защо разпитваш толкова, господарю?
— Защото пътувам из всички ислямски страни и бих искал да разбера дали вече съм бил и в твоята родина.
— От Кара съм, там, където Уади Монтиш се влива в Уади Кирбе.
— От областта на Събан в Белад Бени Иса? Там още не съм бил, тепърва ще посещавам тази страна.
— Ако си верен син на Пророка, ще бъдеш добре дошъл там.
— Има ли и други хора от твоята страна тук?
— Един-единствен, но иска да се връща вкъщи.
— Кога ще напусне Багдад?
— Веднага щом намери възможност. И него тар го доведе в Дар ас Салам.[53]
— А дали би се съгласил да ни служи, като водач до родината си?
— Не само като водач, но и като делил, който изцяло ще се грижи за вас.
— Мога ли да говоря с него?
— Днес и утре не, защото замина за Докала, откъдето ще се върне през близките дни. Ела вдругиден в това кафене, и аз ще го доведа.
— Ще ви очаквам. Тъй като вече от две години си в Багдад, сигурно добре познаваш града?
— Дори всяка къща, господарю.
— А знаеш ли някоя къща, в която човек спокойно може да живее на хладно, да влиза и излиза, когато си иска, без да го притесняват?
— Знам такава къща.
— Къде се намира?
— Недалеч от тази, в която живея аз, в палмовите градини в южния край на града.
— Кой е нейният господар?
— Един благочестив талеб, който живее там сам и не би пречил на никой наемател.
— Далеч ли е дотам?
— Ако вземеш магаре, ще стане по-бързо.
— Иди тогава да поръчаш три магарета. Ще ни заведеш да видим къщата.
— Само две ти трябват, господарю, аз ще вървя.
Не мина много време, и пред вратата застанаха двете магарета заедно с водачите им. Бяха бели, а за Багдад това бе нещо обичайно. Досега бяхме седели с англичанина — обърнати с гръб един към друг, защото процесът на разкрасяване, на който се бяхме подложили, не позволяваше друго разположение. Когато най-сетне бръснарят ми свърши, а и този на англичанина, плесна с ръце в знак, че е приключил делото си, ние се обърнахме едновременно един към друг и едва ли е имало някога две лица, които да са били в такава дисхармония едно спрямо друго, както в този момент нашите. Линдси извика от изненада, но аз не успях да се сдържа да не избухна в смях.
— Какво смешно има, мистър? — осведоми се той.
— Поискайте огледало!
— А как е огледало на тукашния език?
— Аня.
— Well! — каза той и се обърна към бръснаря: — Pray, the аня!
Човекът сложи едно огледало пред лицето му и вече бе абсолютно невъзможно да не се разсмея с пълен глас, наблюдавайки физиономиите на джентълмена. Човек трябва да си представи едно продълговато, тясно, сбръчкано от слънцето лице, в чиято долна половина висеше червеникаворуса брада, широката уста, с отвор — голям в този момент колкото тунела в планината Гагхард; дългия нос, размерите на който се бяха увеличили три пъти заради алеповата цицина, а отгоре блестеше напълно обръснатото му бяло теме, в чийто център се мъдреше една-единствена плитчица. Към всичко това прибавете и красноречивите му физиономии! Дори бедуинът едва сдържа смеха си, но не и усмивката си.
— Ужасно! Отвратително! — извика сър Дейвид. — Къде ми е револверът? Ще го застрелям този! Ще го промуша!
— Не се горещете, сър! — помолих го аз. — Този добър човек и понятие не е имал, че сте англичанин. Взел ви е за мюсюлманин и затова ви е оставил само една плитчица!
— Well! Правилно! Но тази физиономия! Ужасно!
— Успокойте се, сър. Тюрбанът ви ще скрие всичко, а преди да се върнете в старата Англия, четината ви отново ще порасне.
— Четина ли! Охо, мистър! Но защо вие изглеждате толкова добре, въпреки че и на вас са ви оставили само една плитка?
— Зависи от расата, сър. Немецът навсякъде се чувства добре.
— Yes! Правилно! Веднага се забелязва! Колко струва всичко това?
— Аз давам десет пиастъра.
— Десет пиастъра? Да не сте луд? Глътка лошо кафе, две дръпвания от смрадлив тютюн и съсипана глава — десет пиастъра!
— Спомнете си, че изглеждахме като диваци, а сега!
— Yes! Ако ви види сега старата Алуа, от удоволствие ще изтанцува един менует! Да се махаме оттук! Но накъде?
— Ще наемем някоя вила извън града. Този бедуин ще ни води. Ще яздим двете бели магарета отвън.
— Well! Хубаво! Напред!
Излязохме от кафенето и яхнахме малките, но много силни и издръжливи животни. Краката ми почти се влачеха по земята, а острите колена на англичанина стърчаха на височината на раменете му. Отпред тичаше бедуинът и безпощадно удряше с тоягата си наляво и надясно, ако някой се осмелеше да се изпречи на пътя ни. След него се движехме ние, двамата ездачи, клечащи върху магаретата като маймуни върху камили, а зад нас бяха притежателите на животните, които ги налагаха отзад с тояги и прегракнало крещяха. Така препускахме през сокаците, докато улиците свършиха и къщите оредяха. Бедуинът спря пред един висок зид и ние слязохме от магаретата. Седяхме пред една тясна портичка, по която водачът ни удряше с един камък с всичка сила. Докато я отворят, мина много време, после се появи бледо старческо лице.