— Какво искате? — попита човекът.
— Ефенди, този чужденец иска да говори с теб — обясни водачът ни.
Малките сиви очички на стареца се впиха в мен, после беззъбата уста се отвори и треперещият му глас каза:
— Влез, обаче сам!
— Този емир също ще дойде — отвърнах аз, сочейки англичанина.
— Добре, но само той, защото е емир.
Влязохме и портата се затвори зад нас. Мършавите крака на стареца бяха пъхнати в чифт огромни пантофи и той ги влачеше пред нас, минавайки през великолепна морава, над която се полюшваха ветрилообразните листа на палмите. Той спря пред една красива къщичка.
— Какво искате? — попита ни старчето.
— Ти ли си притежателят на тази прекрасна градина и имаш ли жилище за даване под наем?
— Да. Искате ли да го наемете?
— Вероятно да, но първо искаме да го видим!
— Тогава елате! Бурза з пиорунами! (Къде ми е ключът!) Докато той търсеше ключа из всички джобове на кафтана си, аз успях да се съвзема от учудването, обзело ме, като чух стария турчин да ругае на полски. Накрая той намери изгубения ключ, заврян в решетката на прозореца, и отвори вратата.
— Влезте!
Минахме през едно хубаво коридорче, в дъното на което имаше водеща нагоре стълба. Отдясно и отляво имаше врати. Старецът отвори една от тях от дясната страна и ни въведе в просторна стая. В първия момент помислих, че е тапицирана в зелено, но после забелязах, че от високи корнизи надолу се спускат зелени завеси, а какво се криеше зад тях, лесно отгатнах, като плъзнах поглед по дългата маса в средата на помещението — тя беше отрупана с книги, а точно срещу мен лежеше отворена не друга, а… една стара нюрнбергска библия в картини. Бързо пристъпих напред и сложих ръка върху нея.
— Библията! — извиках аз на немски. — Шекспир, Монтескьо, Русо, Шилер, лорд Байрон! Как са се озовали тук!
Това бяха заглавията само на някои от многото книги, които видях. Старецът отстъпи назад, плесна с ръце и попита:
— Какво! Вие говорите немски?
— Както чувате!
— Немец ли сте?
— Да. А вие?
— Поляк съм. А другият господин?
— Англичанин. Името ми е…
— Моля, не назовавайте сега имена — прекъсна ме той. — Нека, преди да се представим един на друг, да се опознаем.
Той плесна с ръце по ориенталски обичай, но се наложи да го повтори няколко пъти и най-сетне вратата се отвори. Появи се едно дебело и лъснало от мазнина същество, каквото рядко може да се срещне.
— Аллах акбар, пак ли! — простенаха дебелите му устни. — Какво искаш, ефенди?
— Кафе и тютюн!
— Само за теб ли?
— За всички.
— Толкова много ли?
— Изчезвай!
— Уаллахи билляхи, таллахи, ама че си, ефенди!
С тази въздишка загадъчното същество се заклатушка навън.
— Какво е това чудовище? — попитах аз малко нетактично.
— Моят слуга и готвач.
— О, ужас!
— Да, обикновено той изяжда и изпива всичко, а каквото остане, дава на мен.
— Това е повече от фатално!
— Свикнал съм. Беше мой слуга още докато бях офицер. Не можете да определите възрастта му. Той е само една година по-млад от мен.
— Били сте офицер?
— На служба в Турция.
— И сега живеете сам в тази къща?
— Сам!
Старият човек бе обладан от дълбока тъга. Той ме заинтригува.
— А говорите ли и английски?
— Учил съм като млад.
— Хайде тогава да разговаряме на този език, за да не скучае приятелят ми!
— С удоволствие! Значи наистина сте дошли да видите жилището ми? Кой ви каза за мен?
— Говориха ни не за вас, а за вашата къща. Арабинът, който ни доведе, ни осведоми. Той е ваш съсед.
— Не го познавам, не се интересувам от никого тук. Само за себе си ли търсите квартира?
— Не. С нас пътуват още двама мъже, две жени и една прислужница.
— Четирима мъже… две жени… хм! Звучи малко романтично!