— Ох! Ах! Хайде натам! Към Хила! Нали!
— Все още нищо не мога да кажа. Главното е първо благополучно да стигнем до Тигър. После ще видим какво ще правим.
— Добре! Но ще отидем там! Yes! Well! Good night!
— Лека нощ!
Добрият Линдси дори и не можеше да предполага, че ще отидем по онези места много по-рано и при съвсем други обстоятелства. Той се уви в одеялото си и захърка. Аз също заспах, но преди това забелязах, че четирима беяти яхнаха конете си и тръгнаха нанякъде.
Събудих се на разсъмване и някои от туркмените вече се суетяха около конете си. Халеф, който вече се бе събудил, също бе забелязал изчезването на четиримата беяти вечерта и ми го каза. После попита:
— Сихди, защо предварително изпращат вестоносци, щом се отнасят почтено с нас?
— Не мисля, че тръгването на тези четиримата е свързано с нас. Ние и бездруго бяхме изцяло в ръцете на хана, ако той е искал да ни причини зло. Не се притеснявай, Халеф!
Мислех си, че четиримата конници бяха изпратени напред като съгледвачи заради опасностите, които ни дебнеха по тези места и както научих от Хайдер Мирлам, предположенията ми се оказаха верни.
След съвсем лека закуска, състояща се от няколко фурми, потеглихме. Ханът бе разделил хората си на отряди, които се движеха на разстояние четвърт час един от друг. Той беше умен и предпазлив човек, който полагаше максимални грижи за сигурността на хората си.
Яздихме без почивка до обяд. Когато слънцето застана в най-високата си точка, спряхме, за да дадем необходимата почивка на конете си. По пътя не срещнахме нито един човек, а на някои места по храстите, дърветата или по земята забелязвахме следи от изпратените пред нас конници, които по този начин указваха посоката, в която трябваше да вървим.
А тя бе доста загадъчна. Изхождайки от положението на лагера, в който бяхме предишния ден, Сина се намираше на югоизток, но вместо да се придържаме към тази посока, яздехме почти право на юг.
— Нали искаше да ходиш при джиаф! — припомних аз на хана.
— Да.
— И това скитническо племе се намира сега край Сина, така ли?
— Да.
— Но ако продължаваме да яздим в тази посока, никога няма да стигнем дотам, а ще се озовем в Бана или Нуайзгие!
— Искаш ли да пътуваш в безопасност, господарю?
— Разбира се!
— Ние също. Затова е по-добре да избягваме враждебните племена. До довечера ездата ни ще бъде много изморителна, но после ще можем да си отпочинем, защото утре би трябвало да се очаква, че пътят на изток ще е свободен.
Това обяснение не ме задоволи напълно, но и не можех да оборя доводите му, затова си замълчах.
След двучасова почивка потеглихме отново. Ездата ни наистина бе много напрегната и забелязах, че често се движим на зиг-заг, значи имаше много места, от които четиримата съгледвачи искаха да ни държат настрана.
Надвечер трябваше да минем през една падина. Движех се редом с хана, който беше в челния отряд. Почти бяхме прекосили мястото, когато срещнахме един конник, чиято смаяна физиономия ни даде да разберем, че той не бе очаквал да види тук чужди хора. Той дръпна коня си настрани, наведе дългото копие и поздрави:
— Селям!
— Селям! — отговори ханът. — Накъде си тръгнал?
— В гората. Отивам на лов за диви кози.
— От кое племе си?
— Аз съм бебех.
— Скитническо племе ли сте?
— През зимата не се местим, но през лятото водим стадата си да пасат на различни места.
— Къде живееш през зимата?
— В Нуайзгие. На югоизток оттук. След един час ще стигнеш дотам. Нашите хора ще ви посрещнат гостоприемно.
— Колко души сте?
— Четирийсет, но при другите стада има повече.
— Дай ми копието си!
— Защо? — попита човекът учудено.
— И пушката си!
— Защо?
— И ножа! Ти си мой пленник!
— Машаллах!
Тази дума бе израз на ужас. Но чертите на лицето му веднага се изопнаха, той изправи коня си на задните крака, обърна го и препусна назад.
— Хвани ме! — чухме вика на мъжа.
Тогава ханът свали пушката си и я насочи към беглеца. Едва успях да избия дулото й встрани и изстрелът изтрещя. Разбира се, куршумът мина покрай целта си. Ханът вдигна юмрук срещу мен, но скоро се опомни.
— Кянгяр! (Предател!) Какво направи? — извика той гневно.
— Не съм предател — отвърнах му аз спокойно. — Не исках да ставаш обект на кръвно отмъщение.
— Но той трябваше да умре! Ако ни избяга, ще се разкайваме за това.
— Ще го оставиш ли жив, ако го доведа?
— Да. Но няма да можеш да го хванеш!
— Чакай!
Препуснах след беглеца. Той вече не се виждаше, но като минах през клисурата, го забелязах. Пред мен се ширеше обрасла с бял минзухар и диви карамфили равнина, зад която се виждаха тъмните очертания на една гора. Ако го оставех да стигне до гората, нямаше да мога да го хвана.