— Така е! Ще ви обясним веднага щом свършим с огледа на жилището.
— То едва ли ще събере толкова много хора — а, ето идва кафето!
Шишкото се появи със зачервено като череша лице. Върху двете си дебели ръце балансираше огромна представителна табла, на която имаше три димящи чаши, а до всяка от тях лежеше по един стар чибук и купчинка тютюн, който едва ли щеше да стигне за напълването им и по веднъж.
— Ето — изпъшка той, — кафе за всички!
Бяхме седнали на дивана и взехме таблата от ръцете му, защото на него му бе абсолютно невъзможно да се наведе към нас. Господарят му първо опря устни в чашата.
— Хубаво ли е? — попита шишкото.
— Да.
Англичанинът направи същото.
— Харесва ли ви? — осведоми се отново шишкото.
— Пфу!
Линдси изплю помията, а що се отнася до мен, аз просто бутнах чашката настрани.
— Не ви ли харесва? — попита ме шишкото.
— Опитай го сам! — отговорих му аз.
— Машаллах, аз не пия такова! После домакинът ни посегна към лулата.
— Но вътре още има пепел! — укори го той.
— Да, преди това пуших от нея! — отвърна шишкото.
— Тогава трябваше отново да я почистиш!
— Дай я!
Той дръпна лулата от ръцете на господаря си, изтръска пепелта пред вратата и се върна.
— Ето? Сега можеш да я напълниш, ефенди!
Старецът се подчини на слугата си, но докато я пълнеше, си спомни, че ние изобщо не се бяхме докоснали до поднесеното. Затова реши да ни предложи най-доброто от това, което притежаваше, и заповяда:
— Ето ти ключа от мазето. Слез долу!
— Добре, ефенди. Какво да донеса?
— Виното.
— Виното ли? Аллах керим! Господарю, на дявола ли искаш да продадеш душата си. Да не искаш да си прокълнат и да идеш в най-дълбоката пропаст на ада? Пий кафе или вода! И двете запазват погледа бистър, а душата благочестива, а който пие шараб,[54] е обречен на най-голяма мизерия и гибел!
— Върви!
— Ефенди, не ми причинявай болката да узнавам, че си в ноктите на дявола!
— Млъкни и се подчинявай! Долу има още три бутилки, донеси ги всичките!
— Тогава ще се подчиня, но Аллах ще ми прости, не съм виновен за анатемосването ти.
Той излезе през вратата.
— Оригинален тип! — отбелязах аз.
— Но е верен, въпреки че не щади запасите. Единствено над виното няма власт. Давам му ключа само когато ми се пие вино и щом донесе бутилката, веднага ми го връща.
— Много мъдро разпореждане, но…
Не можах да се доизкажа, защото шишкото отново се появи, пухтейки като локомотив. Носеше под мишниците си по едно шише, а третото държеше в дясната си ръка. Наведе се доколкото му бе възможно и остави бутилките пред краката на господаря си. Прехапах си устните, за да не избухна в смях: две от шишетата бяха съвсем празни, а третото бе пълно едва до половината. Господарят му слисано го погледна в лицето.
— Това ли е виното? — попита той.
— Последните три шишета!
— Но те са празни?
— Бом мош! (Съвсем празни!)
— Кой изпи виното?
— Аз, ефенди.
— Ти луд ли си? Да изпиеш на един дъх две и половина бутилки вино, предназначено за мен и скъпите ми гости!
— Сега ли? На един дъх? О, ефенди, не е вярно, не съм виновен. Пих от виното вчера, завчера, онзи ден, по-онзи ден, всеки ден по една чаша.
— Крадец, мошеник, нехранимайко! Как успя да влезеш в мазето през всичките тези дни? Нали ключът ден и нощ е у мен! Или докато спя през нощта, си го откраднал?
— Аллах иллях! О, този ефенди! Казвам ти, че съм съвсем невинен!
— А как влезе в заключеното мазе, след като ключът винаги е в джоба ми?
— Ефенди, признай дали някога съм крал нещо! Че мазето съвсем не беше заключено. Никога не съм го заключвал, докато в него е имало вино!
— Тржаскавица! Добре, че го научавам!
— Господарю, проклятията на чужд език не оправят нещата. Виното е достатъчно за теб и гостите ти!
Старецът взе бутилката и я вдигна срещу светлината.
— Но защо виното изглежда така?
— Ефенди, по-безопасно ще е за теб! Беше останала само половин чашка и понеже нямаше да стигне за трима души, долях вода!
— Вода ли? О! Ето — ето ти водата!
Той замахна и хвърли бутилката към главата на шишкото, който обаче се наведе по-бързо, отколкото можеше да се очаква; бутилката прелетя край него и се удари във вратата така, че се разби на парчета и съдържанието й се изля на пода. Тогава слугата нажалено плесна с дебелите си ръце и извика:
— В името на Аллаха, какво правиш, ефенди! Няма я вече хубавата вода, която така добре можеше да замести виното! И тези парчета стъкла! Сам трябва да ги събереш, защото не ми е възможно да се наведа толкова много.