Той презрително ме погледна и каза:
— Не знаеш ли какво казва Коранът? Той учи, че костите на правоверните ухаят на амбър, гюл, земен, муш, нажев и нарджин.[55]
— Тези думи не са записани в Корана, а във Ферид Един Атарс Перднамех. Запомни го! А защо тогава вашите носове и усти са забулени?
— Другите да, но не и моите!
— Тогава първо се оправи с твоите хора и после ела при нас! Нямаме намерение да се занимаваме с теб!
— Говориш гордо! Ти си сунит. Вие донесохте голяма горест на истинските халифи и синовете им. Аллах да ви прокуди в най-тъмната пропаст на ада!
Той заплашително размаха ръка пред нас и ето че вече имах типичен пример за непримиримата омраза между сунити и шиити, която, колкото повече време минава, толкова по-силно се разгаря. Този човек се осмели да ни ругае в непосредствена близост до хиляди сунити, а какво ли би се случило с някого в Кербела или Неджеф Али, ако се установи, че не е шиит!
Искаше ми се да изчакам да дойдат и последните от привидно безкрайния керван, но предпазливостта надделя. Реших, ако пречките не са непреодолими, да отида до Кербела, а затова не беше разумно да стоя на показ при сунитите. Можеше да направя на някого впечатление и по-късно да ме разпознае. Ето защо не след дълго потеглихме по обратния път. Англичанинът с охота се съгласи да си тръгнем. Твърдеше, че повече не може да издържи тази смрад, а и иначе храбрият Хаджи Халеф Омар побягна пред пъклените изпарения, правещи лагера на персите непоносим.
Като се прибрахме, разбрах от Хасан Арджир-мирза, че няма да се присъедини към кервана, а ще тръгне след него едва на другия ден. Той вече бе споделил намерението си с мирза Селим ага, който веднага след това бе излязъл, за да наблюдава пристигането на персийския керван.
Не знам защо тази постъпка на агата ми се стори подозрителна. Това, че бе решил да гледа кервана, не можеше да се смята за нещо обезпокоително, но въпреки това ме обзе някаква необяснима тревога. Дори и когато вече си лягахме, Селим още не се беше върнал. Халеф също го нямаше. След като слънцето залезе, той отиде в градината и не се бе прибрал. Едва около полунощ чух тихи стъпки, приближаващи към нашата врата, а десетина минути по-късно тя се отвори почти безшумно и някой се приближи към мястото, където лежах.
— Кой е? — попитах аз полугласно.
— Аз съм, сихди — чух гласа на Халеф. — Стани и ела с мен!
— Къде?
— Сега тихо! Някой може да ни подслушва.
— Да взема ли оръжия?
— Само леките.
Мушнах камата и револвера в пояса си и го последвах бос. Той крачеше напред към задната врата. Едва там се обух.
— Какво има, Халеф?
— Ела, ефенди! Трябва да побързаме, а аз ще ти разкажа всичко, докато вървим.
Той отвори вратата и излязохме от градината, като оставихме портата леко открехната. Учудих се, когато Халеф не се отправи към града, а тръгна в южна посока, но го следвах мълчаливо, докато той самият не започна да говори:
— Господарю, прощавай, че наруших почивката ти! Но от този Селим ага не очаквам нищо добро.
— Какво е станало с него? Преди това чух, че се прибира.
— Нека ти разкажа! Като се върнахме от бивака на кервана и отидох да заведа конете в обора, срещнах дебелия слуга на нашия хазяин. Беше много ядосан и фучеше като фенек, изпуснал гущер.
— Защо?
— Заради мирза Селим ага. Беше наредил да оставят заради него портата отворена, защото може би щял да се върне късно. Не обичам този мирза, защото не е благоразположен към теб, сихди. — Слугата беше го проследил с поглед и видял, че не е тръгнал към града, а се отправил на юг: Какво смяташе да прави извън града? — Ефенди, прости ми любопитството. Върнах се в къщата, казах си молитвата и седнах да вечерям, но не можех да забравя агата. Вечерта бе толкова хубава, звездите светеха на небето и аз можех да направя това, което предприе агата. Тръгнах да се разхождам, и то тъкмо в онази посока, в която се отправи той. Бях съвсем сам. Мислех за теб, за шейх Малек, дядото на жена ми, за Ханех, цветето сред жените, и не забелязах, че отдавна съм се отдалечил от къщата. Вече стоях пред един срутен зид, изкачих се през него и излязох на открито. Там продължих бавно да вървя напред, докато стигнах до едно място, където забелязах дървета и кръстове. Беше мазаристанът на неверниците. Кръстовете блестяха на светлината на звездите и аз съвсем тихо се приближих към тях, защото душите на неверниците не бива да бъдат будени с шумни стъпки. Те могат да се ядосат и да се лепнат за петите на смутилия покоя им човек. Тогава забелязах седящи върху гробовете силуети. Не бяха духове, защото пушеха чибуци, а освен това чух, че говорят и се смеят. Не бяха мъже от града, защото бяха облечени като персийци; сред тях имаше само няколко араби, а по-нататък, където вече нямаше гробове, чух тропането на копитата на завързани коне.