— Чу ли за какво си говореха мъжете?
— Бяха много далеч от мен и успях да разбера само, че говореха за някаква много голяма плячка, която щели да вземат и че само двама души щели да останат живи. После чух един повелителен глас да казва, че ще останат в гробището до зазоряване, а след това един от тях стана, за да се сбогува. Той мина близо край мен и познах агата. Проследих го до къщата, после си помислих, че ще е добре да разбера кои са мъжете, с които беше разговарял, и затова те събудих.
— Значи мислиш, че те все още са на гробището?
— Уверен съм.
— Гробището, за което говориш, сигурно е на англичаните. Знам го от времето на първото си пребиваване в Багдад. Намира се недалеч от задната порта и съвсем не е толкова трудно да се промъкнеш до нея незабелязано.
Тръгнахме натам тихо и предпазливо и стигнахме до пробива, който зъбите на времето бяха направили в зида. На това място оставих Халеф, за да ме прикрива, ако е необходимо, и тръгнах към целта. Гробището на англичаните се намираше съвсем наблизо. Въздухът не помръдваше, и никакъв шум не нарушаваше тишината на нощта. Незабелязано стигнах до обърнатия на север вход; беше отворен. Влязох тихо и веднага някъде отстрани чух пръхтенето на кон. Животното сигурно беше на някой бедуин, защото само живеещите на свобода коне издават онова особено, страхливо трептящо пръхтене през ноздрите, което служи като предупреждение. То можеше да издаде присъствието ми и да ме изложи на опасност, затова бързо свърнах на другата страна и запълзях напред.
Не след дълго видях между дърветата нещо светло. Този бял цвят ми бе познат — бяха арабски бурнуси. Промъкнах се по-близо и преброих шестима мъже, които спяха на земята. Бяха араби. Не се виждаха никакви перси. Но Халеф едва ли беше сбъркал. Те или бяха някъде по-нататък, или бяха напуснали гробището. За да си изясня положението, продължих да се промъквам напред, но стигнах съвсем близо до конете, без да видя нито един човек. Въпреки че сега се приближих от обратната страна, при идването ми животните отново станаха неспокойни, но това вече не ме безпокоеше; трябваше да разбера колко са конете. Преброих седем. Там лежаха обаче шестима араби, къде беше седмият? Тъкмо си задавах този въпрос, застанал на ръце и колене, когато бях повален на земята от хвърлилия се върху мен мъж. Той беше седмият, беше стоял на пост при конете и съвсем не беше слабак. Беше тежък като камък и ревеше направо с лъвски глас към останалите.
Трябваше ли да позволя да се стигне до битка? Дали спокойно да се предам и да разбера какво бе довело тези хора тук? Не, нито едното от двете! Подскочих нагоре и се хвърлих на земята назад, така че моят нападател остана под гърба ми. Изглежда, той не го бе очаквал или пък си беше ударил много силно главата — усетих, че ръцете му се отпуснаха, скочих и хукнах към изхода. Непосредствено след себе си обаче чувах гласовете на преследвачите си. За щастие бях леко облечен и оръжията ми не бяха тежки, така че не успяха да ме настигнат. Като стигнах до дупката в зида, извадих револвера и стрелях два пъти, разбира се, във въздуха, а щом и Халеф стреля с пистолета си, белите силуети зад мен бързо изчезнаха. Няколко мига по-късно ги чухме да препускат. Макар и не заради лежащите в него мъртъвци, гробището бе станало страшно за тях.
— Да не би да те откриха, сихди?
— Да. Бях непредпазлив. Тези араби излязоха по-умни, отколкото си мислех, бяха поставили пост и той ме залови.
— Аллах керим! Можеше зле да си изпатиш, защото тези мъже не са избрали гробището от честни подбуди. Само араби ли бяха преследвачите ти?
— Персите, които си видял, вече не бяха там. Не ти ли се стори познат този, който се разпореждаше, когото си чул да говори и е седял сред другите?
— Не можах добре да го видя, не беше достатъчно светло, а той седеше в средата.
— Значи напразно предприехме това действие, макар почти да съм убеден, че са били преследвачите на Хасан Арджир-мирза.
— Биха ли могли да бъдат тук, сихди?
— Да. Наистина след нападението се отправиха на запад, но лесно биха могли да предположат, че Хасан ще отиде в Багдад, и вероятно са тръгнали на юг през Джумейда, Кифри и Зенгабад. Ние не можехме да напредваме така бързо като тях заради жените.
Върнахме се отново в къщата и аз съобщих на Хасан Арджир-мирза за преживяването и опасенията си, които той прие много лекомислено. Не можеше да повярва, че преследвачите му са дошли в Багдад, а също толкова невероятно му се струваше и това, че думите, които Халеф бе дочул, се отнасяха до него. Помолих го да бъде предпазлив и да поиска от пашата охрана, но той отхвърли и това предложение.