— Не се страхувам — каза той. — Не е необходимо да се крия от шиитите, защото по време на празничните дни всяка вражда се забравя, а също толкова сигурно е, че няма да бъда нападнат и от арабите. До Хила можеш да останеш при мен с приятелите си, а после до Кербела има само един ден езда, а по пътя има толкова много поклонници, че нито един разбойник няма да смее да се появи.
— Не мога да те принудя да послушаш съвета ми. Нали ще вземеш със себе си само това, което ще ти трябва в Кербела, а другото ще оставиш тук?
— Нищо няма да оставям. Мога ли да поверя богатството си в чужди ръце?
— Нашият хазяин ми се струва честен и сигурен човек.
— Но той живее в самотна къща. Лека нощ, емир!
Не оставаше нищо друго, освен да замълча. Отново легнах да спя и се събудих късно на другата сутрин. Англичанина го нямаше. Беше отишъл в града, а като се върна, доведе четирима мъже, трима от които носеха мотики, лопати и други сечива.
— Какво ще правят тези хора тук? — попитах го аз.
— Хм, работят! — отговори той. — Трима са уволнени моряци от старата Англия, а четвъртият е шотландец, който разбира малко арабски. Ще ми бъде преводач. Трябва ми, защото вие тайно искате да отидете в Кербела. Well.
— Кой ви намери тези хора, сър?
— Питах в консулството.
— Вие сте били при консула? Без да ми кажете?
— Yes, sir! Получих и изпратих писма, а набавих и пари. Не ви казах нищо, понеже отсега нататък не съм ваш приятел.
— Защо?
— Който отива в Кербела, без да ме вземе със себе си, не е необходимо да се грижи и за другите ми работи. Well!
— Но, сър, какво ви е влязло изведнъж в главата? Вашето присъствие би могло да донесе на мен и на вас само вреда.
— Придружавал съм ви достатъчно дълго, без да ви причинявам вреда. Двата липсващи пръста не се броят, затова пък носът ми е двоен.
Той се обърна и се зае с хората си. Добрият Дейвид Линдси въпреки страстта си да намери крилат бик искаше да види и тържествата на десети мохарем, но бе напълно невъзможно да го взема със себе си.
Пета глава
Керванът на смъртта
Следобед, когато голямата горещина вече бе преминала, напуснахме Багдад. Отпред яздеше водачът, когото Хасан Арджир-мирза бе наел, заедно с няколко мулетари, на чиито животни бе натоварено имуществото му. Това бе непредпазливост, която за мен бе непонятна. Зад тях бяха Хасан и мирза Селим ага с камилата, върху която седяха двете жени. Ние с Халеф ги следвахме, а най-отзад яздеше англичанинът, който с горда физиономия на предприемач надзираваше мъжете, с чиято помощ смяташе да принуди развалините на Вавилон да предадат скритите в тях съкровища. Алуах яздеше муле, а арабският слуга остана в Багдад.
Аз по съвсем друг начин си бях представял днешната езда. Цялата организация беше погрешна. Може би и аз самият носех вина за това, но вече ми беше трудно да обсъждам целесъобразността на мнението си. Учудването ми, което смятах, че вече съм преодолял, не остана без последствия за мен, а освен това имах повече тревоги, вълнение и напрежение, отколкото който и да е от спътниците ми. Чувствах се физически много уморен и духовно смазан, без да мога да посоча причина за това състояние. Яд ме беше на Хасан Арджир и на англичанина, без да ми минава през ум, че може би със собственото си лошо настроение им бях дал повод по-малко да ме занимават с работите си, отколкото преди. По-късно установих, че причината за това състояние е била в развитие, и резултатът едва не се превърна за мен във фатален край.
Тръгнахме срещу течението на реката, за да я прекосим през горния понтонен мост. Там спрях, за да хвърля един поглед на някогашната резиденция на Харун ал Рашид. Тя блестеше пред мен на слънцето с цялото си великолепие и красота, но все пак следите на разрухата не можеха да бъдат заличени. Отпред вляво е паркът, зад който на север минава конският трамвай, а по-нататък е карантинната болница. В съседство се издигат висока крепост и сградата на комендантството, чието подножие се мие от водите на Тигър. От дясната страна е обитаваното предимно от араби агили предградие с медресето «Монстансир», единствената постройка в тази стара част на града, основана от халиф Мансур, която продължава да съществува и до днес. Зад тези сгради се простира необозримо море от къщи, над които се издигат стилни минарета и лъскавите кубета на може би сто джамии. Над това море от къщи тук-там се развява красивата корона на някоя палма, чиято зеленина е истински благодат сред талазите от прахоляк и изпарения, които непрекъснато се носят над града на халифите.