Тук Мансур е посрещнал онези пратеници на краля на франките Пипин Късия, дошли да преговарят с него срещу омеядите, от които в Испания много се страхували. На това място прочутият Харун ал Рашид живеел с хубавата Зобейде, споделяла с него еднакво и благочестието, и разюзданата любов. Те многократно ходили на поклонение в Мека и наредили да постелят целия път дотам със скъпи килими. Къде е обаче днес скъпоценното, златно дърво с плодовете си от диаманти, смарагди, рубини, сапфири и перли, хвърляло сянка над трона на Харун? Този халиф бил наречен ал Рашид, но все пак се славел като коварен тиранин, убил по най-ужасен начин от засада верния си везир Дяфер и сестра му, чието дете заповядал да зазидат живо, и изклал благородническото семейство на Бармекидите; Сиянието, което приказките от «Хиляда и една нощ» разпръскват около него, е измама, защото историята отдавна е доказала, че истинският Харун се отличава от този в легендата. Прогонен от народа си, той избягал в Рака и умрял в Рагес в Персия. Погребан е под златен куполовиден покрив в Мешхед, Корасан. Но Зобейде, прахосницата на милиони, почива в гроб, разрушен от столетията, намиращ се в едно занемарено гробище на границата с пустинята. Тук е живял също и халиф Мамун, който отричал божествеността на Корана и се кланял на «вечния разум». По негово време виното се леело като река, а при приемника му Мотасим станало още по-лошо. Той построил в пуста и гола местност резиденцията Самара, истински рай, за който било пропиляно държавното съкровище на цели поколения владетели. Тук най-низките страсти били доведени до екстаз и докато за съзерцанието на една красавица се плащало цяло състояние, поданиците е трябвало да мизерстват, задоволявайки се само с най-необходимото. На наместника Мутауакил и това не му стигнало и си построил нова резиденция и за да създаде нещо невиждано досега, гредите за нея трябвало да бъдат направени от старото, известно надлъж и нашир «дърво на Зороастър»[56]. Това дърво, огромен кипарис, се намирало край Тус в Корасан. Напразни били молбите на жреците и свещениците на слънцето. Те предлагали невероятни суми, за да спасят свещения символ на вярата си, но напразно. Дървото било отсечено. То било замъкнато на части чак до Тигър и пристигнало там тъкмо в мига, когато Мутауакил бил убит от турската си лична гвардия.
[# Всъщност Ер Рейд, справедливия. — Бел. нем. изд.]
С него избледняло и великолепието на халифите, а славата на «Града на изцелението» все повече помръквала. Тогава Багдад имал сто хиляди джамии, осемдесет хиляди пазарища, шейсет хиляди бани, дванайсет хиляди мелници, още толкова странноприемници и два милиона жители. Каква огромна разлика с днешния Багдад! Навсякъде мръсотия, прах, развалини, парцали. Дори мостът, върху който седях, беше дефектен, а мизерните му плетени парапети висяха изпокъсани. Вместо «Дар ел Калифет» или «Дар ес Салам», щеше да бъде много по-подходящо, ако градът се нарича «Дар ет таун».[57] Въпреки все още великолепната гледка, която предлага, третата част на намиращия се в чертите на града Терен се състои от гробища, полета с чумави, зеленясали локви и мухлясали купища развалини, където се подвизават лешояди и друга пасмина. Чумата се настанява тук на всеки пет или шест години и взема хиляди жертви. И в тези случаи мюсюлманите проявяват фатално безразличие. «Аллах я изпраща, нищо не можем да направим срещу нея» — казват те. По време на ужасната епидемия през 1831 година представителят на Англия положил всички усилия да се вземат необходимите мерки за овладяването й, тогава обаче срещу него се надигнали мулахите, които твърдели, че действията му били насочени срещу Корана, и го принудили да избяга. Последицата била, че чумата вземала всеки ден по около три хиляди жертви. Към това се прибавило и разрушаването на каналите, вследствие на което за една-единствена нощ хиляди къщи се срутили върху обитателите си.
Мислейки за това, имах чувството, че заразата е обхванала и мен. Въпреки горещината ме побиха студени тръпки. Отърсих се и бързо тръгнах след другите, за да се отърва от града и мислите си.
На кръстопътя, където се разделят пътищата за Басра и Деир, минахме покрай тухларници и гроба на Зобейде, пресякохме канала Ошах и вече се намирахме в откритата равнина. За да стигнем до Хила, трябваше да минем през тясната долина Истмус, разделяща Тигър и Ефрат. Тук до края на средновековието е имало много градини, полюшвали са се палми, ухаели са цветя, на кичестите клони са блестели най-прекрасни плодове. Сега за нея са подходящи думите на Уланд: «Нито едно дърво не хвърля сянка, нито пък извор блика от пясъка.» Даряващите живот канали са пресъхнали и сякаш са тук само за да служат за свърталище на бедуините разбойници.