Като стоях тук горе върху развалините, можех да се убедя по какъв ужасен начин се бяха сбъднали Божиите думи. Цар Кир дошъл с 600000 пешаци, 120000 конници и 1000 бойни коли, както и много хиляди ездачи на камили, и завладял града въпреки укрепленията му и запасите от храна за двайсет години. По-късно Дарий Хистап[62] заповядал да разрушат стените на града, а Ксеркс го лишил от всичките му богатства. Когато във Вавилон идва Александър Велики, искал отново да възстанови кулата и само за разчистването на развалините използвал 10000 работници, но внезапната му смърт спряла изпълнението на този замисъл.
Оттогава огромният град все повече и повече се руши, така че днес от него не е останало почти нищо освен хаос от разхвърляни камъни, в които не може да се ориентира дори и опитното око на изследователя.
Вдясно от кулата видях пътя, водещ за Кербела, а вляво от нея другия, по който се отива до Мешхед Али. Право на север се намира Тамазия, а зад развалините на западния вал — Джебел Менау и. С удоволствие бих седял тук по-дълго, но слънцето вече се бе скрило и поради краткото смрачаване трябваше да побързам да се върна при спътниците си.
Шатрата на жените вече беше опъната и с изключение на Линдси и Халеф всички си бяха легнали. Хаджията ме чакаше, за да ми прислужва, а сър Дейвид имаше намерение да говори с мен за предстоящото на другия ден пътуване. Залъгах го с обещания, увих се в одеялото си и се опитах да заспя. Но не успях, защото бях изпаднал в някакво трескаво състояние, което ми позволяваше да се унасям за малко в полусън, от който, вместо да си почина, още повече се изтощавах.
На разсъмване ме обляха студени вълни, сменящи се от време на време с горещи. Странна болка пронизваше костите ми и въпреки тъмнината ми се струваше, че всичко се върти около мен като на въртележка. Мислех си, че е треска, която скоро ще утихне, и взех още една доза хиноидин, от която изпаднах в унес, който можеше да се нарече по-скоро зашеметяване, отколкото сън.
Като се събудих, около мен цареше оживление. За мое удивление вече беше девет часът преди обяд и тъкмо можеше да се види как край нас преминава Керванът на смъртта, който се разделя при Хила и сега една част от него заминава за Кербела, а другата поема по пътя за Мешхед Али. Халеф ми предложи вода и фурми. Успях да отпия няколко глътки, но не можех да преглътна нито хапка. Намирах се в състояние, подобно на махмурлук, което ми бе добре познато, тъй като по време на ученическите си години няколко пъти бях изпадал в елегичното утринно настроение, описано от Виктор Шефел, автора на «Гаудеамус», с думите:
«Жестока болка в главата, последица от предишната нощ, из въздуха бучи тя, сякаш го порят тежки, лениви крила, а всичко надлъж и нашир е обзето от чувство за нищета.»
Положих всички усилия да преодолея това състояние, което на първо време, макар и причинявайки ми болка, ми се удаде, дори успях да разговарям с Хасан Арджир, който искаше да тръгне веднага щом по-голямата част от изостаналите поклонници се изтегли. Настоятелно го помолих да бъде много внимателен и да държи оръжията си винаги в готовност. Той се съгласи, усмихвайки се леко, и обеща на 15. или 16. мухарем отново да се върне на същото място. Към обяд той потегли. На сбогуване Бенда, която вече беше върху камилата, ми махна да се приближа до нея.
— Емир, знам, че отново ще се видим — каза тя, — въпреки че ти много се тревожиш. Но за да те успокоя, бих искала да изпълниш една моя молба: дай ми на заем камата си, докато се върна!
— Ето, вземи я!
Това беше шамбияхът, който ми подари Есла ал Махем в замяна за моята кама и на чието острие бяха написани думите: «В ножницата, само след победа.» Знаех, че храброто момиче няма да се поколебае да се защитава с нея, ако й се наложи.