Шествието с труповете изчезна от лявата ни страна. Ние яздехме толкова бързо, колкото беше по силите на коня на Халеф, въпреки че се държах на стремената с изключително голямо усилие. След малко верният Халеф посочи нагоре:
— Ел бюдж, (брадат лешояд) тук горе!
— Лети ли, или кръжи?
— Кръжи.
— Тогава препускай, докато застанем под него. Той е видял или битка, или плячка.
Изминаха десет минути, без да разменим нито дума. Предчувствах, че ни предстои решителен момент и тъй като днес не бях в състояние да стрелям точно от голямо разстояние, бутнах назад пушката и взех в ръка карабината. Забелязах колко бяха намалели силите ми. Тежката двуцевка, която обикновено носех с една ръка без усилие, сега ми се струваше тежка няколко центнера.
— Сихди, там има трупове! — извика Халеф, посочвайки с ръка.
— Има ли и живи хора?
— Не.
— Бързо натам!
Стигнахме до мястото, чиято гледка неизличимо се е запечатала в съзнанието ми. На голямо разстояние един от друг бяха разпръснати пет трупа, лежащи неподвижно на земята. Скочих от седлото и коленичих до първия. Пулсът ми лудо биеше, а ръцете ми силно трепереха, като дръпнах хвърленото върху лицето на мъжа наметало. Беше… Садък, немият, който бе избягал от нас в кюрдските планини.
Изтичах до следващия. Беше Алуа, старата, вярна прислужница, улучена в слепоочието от куршум, а в същото време Халеф извика ужасен:
— Вай, вай, това е жената на персиеца!
Скочих натам. Да, тя беше: Джанах, гордостта и щастието на Хасан Арджир! Тя също бе застреляна, а до нея с протегната ръка, сякаш за да я държи и закриля и в смъртта, лежеше самият Хасан, покрит с прах и пясък. От раните му можеше да се направи заключение, че се е водила страшна борба, дори ръцете му целите бяха изранени.
Обзет от болка, извиках:
— Господи, защо той не ми повярва!
— Да — каза Халеф с мрачно лице, — сам си е виновен за всичко. Вярваше повече на предателя, отколкото на теб. Но там лежи още някой. Ела!
Настрани от другите в разровения от копитата пясък имаше още една женска фигура. Беше Бенда.
— Аллах инхал ал ага; кателахум! (Аллах да прокълне агата; той я е убил!)
— Не, Халеф. Познаваш ли забитата в сърцето й кама? Аз й я дадох на заем. Ръката й още стиска дръжката. Той я е изтръгнал от другите; тук, където я е влачил в пясъка, има следи от крака. Може би тя го е наранила, а после се е самоубила, щом не е можела повече да се защитава. Хаджи Халеф Омар, и аз ще остана да лежа тук!
— Сихди, в тях повече няма живот, но ние можем да отмъстим за смъртта им!
Не отговорих. Тук лежеше тя, «победителката», смъртнобледа, със затворени очи и полуотворени устни, сякаш искаше да прошепне нещо насън. Тези великолепни звезди бяха затворени завинаги, от устните й никога вече нямаше да излезе звук, а студената стомана на острието бе спряла туптенето на сърцето й. Тя лежеше пред мен, прекрасно цвете на човешкия род, увехнало в началото на цъфтежа си. Главата ми гореше, напоената с кръв земя се завъртя в кръг около мен, на мен самия ми се струваше, че се въртя около собствената си ос. Ръцете и коленете, на които се бях опрял, изгубиха опора и аз бавно се свлякох на земята. Струваше ми се, че постепенно потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко първо в мъглива, а после във все по-тъмна бездна. Нямаше спиране, нямаше край, нямаше дъно, пропастта беше безкрайна и от милиони мили разстояние чувах гласа на Халеф:
— Сихди, о сихди, събуди се, трябва да отмъстим за тях!
Накрая след много дълго време забелязах, че вече не потъвам;
бях стигнал до някакво място, на което лежах неподвижно, място, на което ме държаха здраво две силни ръце. Опипах ръцете и погледнах човека, на когото принадлежаха. Видях от очите му да падат две големи, тежки капки. Исках да говоря, но с голямо усилие само успях да кажа:
— Халеф, не плачи!
— О, господарю, мислех, че и ти си мъртъв; умрял от болестта и от болката. Хамдулиллях, ти си жив! Събери силите си! Ето там са следите. Ще преследваме убийците и ще ги убием! Да, ще ги убием, заклевам се!
Поклатих глава.
— Уморен съм. Сложи одеялото под главата ми!
— Не можеш ли повече да яздиш, господарю?
— Не.
— Моля те, опитай!
Верният приятел мислеше, че чрез мисълта за отмъщението ще може да събуди активността ми, но не успя. Сега и той се хвърли на земята и започна да се удря с юмруци по челото:
— Аллах да погуби този негодник, когото няма да мога да хвана! Аллах да погуби и чумата, която отне мъжката сила на моя сихди! Аллах да погуби… ия аллах иллях, аз съм червей, нещастник, който не може да помогне! Най-добре е и аз да легна тук и да умра!