Тогава аз се мобилизирах.
— Халеф, ще позволим ли на брадатия лешояд да изяде мъртвите?
— Искаш да ги погребеш ли? — отвърна той.
— Да.
— Къде и как?
— Къде другаде освен тук в пясъка?
— Това е тежка работа, господарю. Аз ще го направя, но този Садък, който се правеше на глупак, за да погуби господаря си, нека да го изядат лешоядите. Само първо ще проверя дали мъртвите все още имат нещо у себе си.
Търсенето беше напразно. Бяха им взели всичко. Какви богатства бяха попаднали в ръцете на тези дяволи! Учудващо бе, че бяха оставили камата в трупа на Бенда. Убийците се бяха посвенили да отворят вкочанената ръка на момичето. И аз помолих Халеф да остави острата стомана в сърцето на мъртвата. Бездруго никога вече нямаше да мога да се докосна до това оръжие.
Започнахме да копаем земята. За целта не разполагахме с нищо друго освен с ръцете и ножовете си. Работата ни вървеше много бавно, а на дълбочина една стъпка почвата ставаше толкова твърда, че щеше да ни е необходима цяла седмица, за да изкопаем с тези инструменти гроб с подходящи размери.
— Не става, господарю — каза Халеф. — Какво решаваш?
— Връщаме се обратно при кулата, намира се на не повече от два часа път езда оттук.
— Уалахи, не се бях сетил за това! Ще доведем англичанина с инструментите му.
— А дотогава лешоядите ще се нахранят!
— Тогава аз ще отида сам, а ти остани тук.
— И ще попаднеш в ръцете на разбойниците. Те са постигнали първата си цел и предполагам, че сега са отишли до Бирс Нимрод, за да вземат конете и оръжията ни, към които показаха голям апетит.
— Ще ги удуша!
— Ти сам — толкова хора!
— Имаш право, сихди. А и не бива да те оставям сам, защото си болен.
— Ще отидем двамата.
— А мъртвите?
— Ще ги натоварим на конете и ще вървим пеша.
— Но ти си много слаб, сихди. Виж колко те изтощи копаенето в рохкия пясък! Краката ти треперят!
— Треперят, но ще издържат. Хайде!
Тъжна, а същевременно и тежка работа беше качването на труповете върху конете. Тъй като нямахме достатъчно ремъци и въжета, трябваше да срежа ласото си, което бях носил със себе си по време на всичките си пътувания. Направих го обаче без колебание, защото и без това бе почти сигурно, че ръката, която го бе мятала досега, след няколко часа щеше да застине безжизнена. Закрепихме мъртвите по двама на конете така, че да висят от двете им страни; после хванахме юздите и закрачихме към определената цел.
Никога няма да забравя този път. Ако не беше с мен верният Халеф, отдавна да бях останал да лежа там. Въпреки всички усилия, които полагах, при всяка крачка коленете ми се огъваха и на съвсем малки разстояния трябваше да спирам не за да събирам нови сили — това бе невъзможно, — а нова воля. Двата часа езда станаха много повече. Слънцето залезе. Вместо да водя коня, аз висях на юздата му, а накрая можех да вървя напред само подкрепян от Халеф и влачен от жребеца.
Бавеше ни и обстоятелството, че от предпазливост трябваше да избягваме всякакви срещи с хора и най-сетне късно вечерта пристигнахме при кулата. Можел ли съм да предполагам някога, че ще завърша неспокойния си жизнен път на това място!
Спряхме там, където беше бивакът ни предишната нощ. От англичанина нямаше и следа. Бележката липсваше, но сигурно я беше прочел и според указанието ми се бе отправил към канала. Свалихме мъртъвците от седлата, почистихме конете и легнахме, защото днес не можехме да свършим нищо повече.
«Знам, че отново ще се видим», беше казала Бенда. Да, аз наистина пак я видях! Въпреки че бях уморен до смърт и само с най-голямо усилие можех да разсъждавам трезво, започнах да си отправям горчиви упреци. Защо не бях отстоявал по-решително мнението си и не се бях противопоставил на непредпазливостта на Хасан Арджир-мирза дори и със сила. Щом пристъпът на болестта ми бе оставил достатъчно сили за бясната езда, а после и за тъжното ни завръщане, сигурно щях да съм в състояние да обезвредя и мирза Селим ага. И до днес не мога да се освободя от чувството за вина, въпреки че оттогава е минало доста време.
Прекарах ужасна нощ. При почти нормална телесна температура пулсът ми беше учестен и неравномерен, а дишането — пресекваше; езикът ми бе горещ и сух, а съзнанието ми бе обхванато от страшни образи и картини, които така ме измъчваха, че често виках на Халеф, за да ме убеждава, че това е плод на въображението ми, а не действителност. От тези кошмари често ме изваждаше една болка, която чувствах в подмишничните ямки, на врата и тила. Вследствие на това състояние, което описвам толкова подробно само защото при нас случаите на чума са много рядко явление, на разсъмване се събудих преди Халеф и забелязах, че под мишниците и на врата ми са се появили подутини, на тила ми имаше цирей, а гърдите и вътрешната част на ръцете ми се бяха покрили с червени обриви. Реших, че съдбата ми е решена, и събудих хаджията.