Той се изплаши от вида ми. Помолих го за вода, а после го изпратих при канала да потърси и доведе англичанина. Изминаха три часа, които ми се сториха цяла вечност, но той се върна сам. Дълго беше търсил, но не беше намерил нищо друго освен една мотика, близо до която имало много следи от коне, но по тях можело да се съди, че там се е водил бой. Халеф беше донесъл мотиката със себе си. Тя наистина беше от инструментите на Линдси. Дали е бил нападнат? Следи от нараняване или убийство обаче нямало! Не можех да предприема абсолютно нищо, защото не бях способен да направя и най-малкото движение.
Изглежда, докато Халеф го бе нямало, видът ми бе станал още по-ужасен, защото той много се изплаши за мен и настоятелно ме замоли да взема лекарство. Да, лекарство, но какво! Хинин, хлороформ, нишадърен спирт, арсен, арника, опиум или нещо друго от това, което си бях набавил в Багдад, не можеха да помогнат. Какво разбирах аз, лаикът, от лекуване на чума! Реших, че най-доброто средство са чистият въздух, почистване на кожата с измиване с течаща вода и разрязване на цирея и тъй като предпазливостта изискваше да не оставаме на това място, започнахме да мислим с хаджията, доколкото в моето състояние можеше да се разсъждава, какво да правим по-нататък.
Все пак наоколо трябваше да има някакъв извор или малко поточе, а като погледнах право на изток, ми се стори, че там, отвъд южната граница на развалините, е най-близкото място, където може да се намери вода. Затова помолих Халеф да се отправи натам, за да се уверя дали не греша.
Отзивчивият човек веднага се съгласи, но все пак се страхуваше да ме остави сам. И се оказа, че е имал основание за това. Не бе минал и половин час, откакто бе тръгнал, когато чух тропота на много приближаващи се коне. Обърнах се и видях седмина араби, двама от които, изглежда, бяха ранени. С тях бяха и тримата мъже, с които бях говорил предишния ден. Като видяха труповете, се стъписаха и спряха, за да се съвещават. После се приближиха и ме обградиха.
— Е, сега вече ще ни дадеш коня и оръжията си? — заговори ме единият от вчерашните ми събеседници.
— Да, вземете ги — отговорих аз равнодушно и продължих да лежа.
— Къде е другият?
— Къде са останалите четирима, които сте нападнали вчера до канала? — отвърнах аз.
— Ще разбереш, като вземем жребеца и оръжията ти. Дай ги! Но не забравяй, че тези шест пушки са насочени срещу теб! Ако стреляш, с теб е свършено.
— И през ум не ми минава да стрелям. С удоволствие ще ви дам всичко, което искате, защото, вместо да убия един от вас, ще погубя всички ви веднага щом се осмелите да докоснете коня ми или някоя от моите вещи.
Мъжът се изсмя.
— Тези оръжия не могат да ни навредят!
— Опитай! Ето, вземи!
Изправих се с усилие, първо му подадох с дясната си ръка един от пистолетите си, а с лявата разтворих дрехите си така, че да могат да се видят шията и гърдите ми. Арабинът веднага дръпна ръката си назад и ужасен отскочи към коня си.
— Лиуахихалла! (За бога!) — извика той изплашен и се метна върху седлото със скок на пантера.
— Той има чума, смъртта, смъртта! Бягайте, правоверни, бягайте бързо от това прокълнато място, иначе сте обречени на гибел!
Арабинът препусна в галоп, а и останалите го последваха със същата бързина.
В уплахата си тези любими синове на Пророка изобщо не си спомниха за учението на Корана, че всичко е записано в книгата и че с бягството си няма да могат да се отърват от евентуално предопределената им съдба. Забравиха дори преди да се впуснат в бяг, да ми пуснат един куршум в главата за това, че не могат да вземат вещите ми.
След като отново измина около половин час, Халеф се върна със светнало от радост лице. Предположението ми се бе оказало вярно. Беше намерил малко поточе, рекичка, вливаща чистите си води в Ефрат, а бреговете й били обрасли с храсти. Разказах му за случката с арабите, а той се ядоса, че не е могъл да присъства. Закле се, че щял да ги застреля всичките.
Преди да потеглим от кулата, трябваше да погребем мъртвите. Намерената мотика ни беше от голяма полза в това начинание. Завлякох се до западната страна на развалините. Халеф довлече труповете, а после изкопа до срутения зид дълбока дупка, което не беше трудно, защото земята беше рохка. После той постави мъртвите прави в изкопа и започна да го затваря така, че персиецът и трите жени да не са засипани с пръст.