Докато той правеше това, аз седях в една ниша отсреща и се опитвах да запомня лицата на скъпите си приятели. Бенда бе опряна в тухлите на Вавилон; гъстата й разпусната коса стигаше чак до земята, а дясната й ръка все още стискаше дръжката на камата, забита в изстиналото й сърце. Точно така бе погребан и Мохамед Емин, седнал в нишата, с обърнато на запад лице, където слънцето изгрява над Каабата, както някога лицето Божие ще изгрее над светинята на рая. Те бяха присъствали на погребението му и дори Хасан Арджир-мирза прочете една сура. Кой можеше да помисли тогава, че и четиримата ще бъдат сполетени от същата съдба!
Щом купчината достигна до лицата на мъртъвците, Халеф се сбогува с тях. Аз също се домъкнах дотам и коленичих.
— Аллах иллях, ве Мохамед Расул Аллах! — каза дребният Халеф. — Сихди, нека да кажа молитвата за смъртта!
Той го направи. Трябваше ли да се срамувам от сълзите, които течаха по страните ми?
После аз казах една християнска молитва за последното пътуване. Те не стигнаха до Кербела, града на скръбта, но бяха отишли на по-голямо поклонение,. към града на чистотата и истината, където не управлява заблудата, а щастието и радостта са за вечни времена.
Гробът вече бе напълно затворен и можехме да потегляме. С усилие потисках болката си и се изкатерих на седлото. Но на тръгване се обърнах още веднъж, към мястото, с което ми бе толкова трудно да се разделя. О, човече, ти, най-хубаво и най-гордо от земните създания, колко си дребен и безсилен, когато пожарът на вечността те обгърне в пламъците си!
Бавно тръгнахме към развалините на Ибрахим Халил и пресякохме южния край на полето с развалини, което остана от лявата ни страна. Трябваше да полагам всички усилия, за да не падна от седлото, и мина повече от час, докато стигнем до мястото, до което Халеф преди това бе стигнал за по-малко от половината на това време. Видях един доста буен поток, идващ от север, чиято вода бе чиста и прясна като от извор. Той лъкатушеше към реката с многобройни завои и двата му бряга бяха обрасли с върбалаци и други храсти. Нямах желание да си давам отговор на въпроса, как трябва да се обясни появата на подобен поток в такава печална местност, но по-късно видях и други притоци като Нар Хауанд, Нар Хадриш и т.н., а и ми разказаха, че областта на запад от тези земи съвсем не е бедна откъм водни басейни. Тук има и обширни блата, в които се заражда треската, а по стръмните гранични склонове обилните валежи не са рядкост.
Халеф ми направи най-напред легло, над което приспособи и лек покрив, за да спира слънчевите лъчи. После аз се изкъпах и легнах на постелята от листа, която трябваше да представлява болничното ми легло. Езикът ми бе станал тъмночервен, а по средата бе черен и напукан. От треската ми ставаше ту студено, ту горещо. Наблюдавах движенията на Халеф като през гъста мъгла, а гласа му чувах като в сън, и то с тембър като на вентрилоквист.[65] Червеният обрив и подутините се увеличаваха все повече, така че надвечер, в един момент, когато нямах треска, помолих Халеф да направи голям разрез в цирея. Това не бе съвсем безопасно, но мина успешно. За да не изпадна през нощта в още по-опасния летаргичен сън, му дадох указания да ме държи буден и да ме пръска с вода, ако страшната неподвижност ме надвие. Нощта премина и настъпи утрото. Беше ми по-леко, а Халеф отиде на лов за дивеч.
Не след дълго той донесе няколко птици, които изпече на шиш. Не можех да преглътна и хапка, а и той седеше до мен тих и тъжен, без да яде. Само кучето се наяде. Тъжно ни беше тук до Фрат, «Райската река»! Болен на смъртно легло, без друга помощ освен тази, която сами можехме да си окажем, обгърнати от дъха на чумата, сред нецивилизовани, фанатични глупаци, срещу които не разполагахме с друго ефикасно оръжие освен чумата. Не можехме да идем в Хила или някое друго място, защото веднага щяха да ни убият. Какво щеше да стане с мен тук без помощта на храбрия Халеф, който се излагаше на всякакви опасности само за да ми докаже любовта и верността си!
Вече четвърти ден бях болен, а бях чувал, че той е решаващият. Продължих да очаквам спасение от водата и чистия въздух и въпреки че тялото ми бе уморено от напрежението, причинявано от болките, бях убеден, че повече трябва да разчитам на остатъка от силите си, отколкото на някое лекарство, чието приложение и действие не ми бяха ясни.
Надвечер треската отслабна, а и силата на болката от абсцеса също намаля. През нощта успях да поспя известно време в здрав сън, а когато на другата сутрин показах езика си, който отново бе започнал да се овлажнява, на Халеф, той каза, че черният му цвят почти бил изчезнал. Вече започнах да се надявам на оздравяване, но доста се изплаших следобед, когато верният ми слуга започна да се оплаква от главоболие, виене на свят и треска. През нощта вече се убедих, че го бях заразил. Видях го как се олюляваше, като отиваше да ми донесе вода от реката.