— Халеф, ще паднеш! — извиках аз изплашен.
— О, сихди, всичко се върти около мен!
— Ти си болен! Това е чумата!
— Знам.
— Заразил съм те!
— Аллах е пожелал така, било е записано в книгата. Ще умра, но ти ще отидеш при Ханех да я утешиш.
— Не, няма да умреш. Аз ще се грижа за теб.
— Ти ли? — попита той, поклащайки глава. — Та ти самият още се бориш със смъртта, която не иска да те пусне!
— Вече съм на път да се оправя. Ще направя за теб всичко, което и ти направи за мен.
— О, сихди, какво съм аз в сравнение с теб! Остави ме да умра тук!
Значи характерната за чумата потиснатост вече напълно го бе обхванала! Сигурно дълго се бе борил със слабостта си, за да ме държи колкото може по-дълго в неведение за състоянието си. Но това повече не му се удаваше и след няколко часа той започна да бълнува. Може би се беше заразил едновременно с мен още като наблюдавахме приближаването на Кервана на смъртта в Багдад и сега у него се развиваше най-тежката и болезнена форма на чумата, при която всички пристъпи се проявяват с много по-голяма сила.
Аз самият, с мъка можех да се задържа изправен за известно време, за да му окажа някаква помощ, от която все още се нуждаех. Бяха мигове, за които винаги си спомням с ужас, и смятам, че е по-добре да не ги разказвам.
Халеф също оздравя, но дори и в десетия ден от боледуването си беше толкова слаб, че трябваше да го местя от място на място, а аз самият все още не можех да стрелям както трябва с тежката пушка. Все пак истински късмет беше, че бивакът ни не беше открит. Когато за първи път се огледах във водата, се изплаших от гъсто обраслата с брада мъртвешка глава, която ме гледаше отсреща. Нищо чудно, че над нас кръжаха лешояди, а хиените и чакалите, които идваха от развалините, за да пият вода, надничаха през тръстиката, за да видят дали няма да могат скоро да ни изядат, но бързо се отдръпваха, защото Доян не беше настроен особено гостоприемно.
Първото ми излизане беше до гроба на персите, който си стоеше непокътнат. Бях отишъл дотам пеша и седях около час до кулата, и живо си припомнях лицата на мъртвите. Тогава кучето, което бе дошло с мен, излая. Обърнах се и видях група от осем ездачи с няколко сокола и цяла глутница кучета. Вече ме бяха забелязали и се приближаваха към мен.
— Кой си ти? — попита мъжът, който, изглежда, беше водачът.
— Чужденец.
— Какво правиш на това място?
— Скърбя за мъртвите, които съм погребал тук.
Казвайки това, посочих към гроба.
— От каква болест починаха?
— Бяха убити.
— От кого?
— От перси.
— Ах! От перси и араби зобеиди! Чухме за това. Убили са и много мъже, които са заварили до канала.
Изплаших се, защото сигурно ставаше дума за Линдси и хората му.
— Със сигурност ли го знаеш?
— Да. Ние сме от племето шат и водехме поклонници до Кербела. Тогава го чухме.
Това беше лъжа. Племето шат живее далеч на юг и появяването им тук беше много опасно. А обстоятелството, че са тръгнали на лов със соколи, недвусмислено означаваше, че земите им са някъде наблизо. Обзе ме недоверие, но полагах усилие да не го издавам.
Тогава мъжът се приближи с коня си съвсем близо до мен и каза:
— Какво е това странно оръжие? Покажи ми го!
Той протегна ръка към пушката ми, но аз отстъпих назад и отговорих:
— Това оръжие е опасно за всеки, който не знае как да борави с него!
— Тогава ми покажи как да го държа!
— С удоволствие, ако слезеш от коня и се отдалечиш с мен малко по-нататък. Никой мъж не си дава пушката, ако не е сигурен, че това няма да е опасно за него.
— Дай я! Тя е моя!
Той отново протегна ръка и в същото време изправи коня на задните му крака, за да ме стъпче. Тогава обаче Доян скочи, захапа мъжа за ръката и го събори на земята. Арабинът, който държеше глутницата, изкрещя, пусна кучетата, които веднага се нахвърлиха върху Доян.
— Извикай на кучетата да се върнат! — заповядах му аз, вдигайки пушката.
Понеже не ми се подчиниха, стрелях три-четири пъти един след друг. С всеки изстрел убивах по едно куче, но изпуснах от поглед водача, който се изправи, хвана ме отзад и ме събори на земята. Бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Макар и с ранена ръка, той ме надви и ме държеше здраво, докато другите му се притекат на помощ и напълно ме обезвредят. Взеха ми пушката, а също и ножа, после ме завързаха и облегнаха на купчина развалини.