В това време Доян се бореше с останалите три ненаранени кучета. Козината му бе разкъсана и имаше много кървящи рани, но храбро се отбраняваше срещу нападателите си. Тогава един от арабите вдигна една стара пушка, прицели се и стреля. Куршумът улучи безстрашното животно между ребрата. То рухна мъртво на земята, а полудивите му врагове буквално го разкъсаха на парчета.
Чувствах се така, сякаш бяха разстреляли най-верния ми приятел. О, тази слабост! Защо нямах предишната си сила, за да разкъсам това старо въже, с което бяха вързани ръцете ми!
— Сам ли си тук? — попита сега водачът.
— Не. Имам още един спътник — отвърнах аз.
— Къде?
— Наблизо.
— Какво правите тук?
— По пътя се заразихме от чума и останахме на това място. В този откровен отговор се състоеше единствената възможност да се отърва от тези хора. Едва бях изрекъл последната дума, и те се отдръпнаха от мен с викове на ужас. Само водачът не помръдна и каза злобно:
— Хитър си, но не можеш да ме излъжеш! Който се разболее по пътя от чума, не оздравява никога.
— Погледни ме! — казах аз само.
— Лицето ти е като това на смъртта, но ти никога не си имал чума, а само треска. Къде е спътникът ти?
— Лежи до… но чуй, той идва!
Всъщност отдалеч чувах гласа, който се напъваше да вика, но само пищеше във фалцет една и съща дума «Рих, Рих, Рих!» После се чу бесен галоп на кон, а миг по-късно видях моя жребец да препуска през купищата развалини и камъни. Върху него лежеше Халеф, обвил с лявата си ръка шията на коня, а дясната бе поставил между ушите на животното, като държеше в нея двуцевния си пистолет, а пушката висеше на рамото му.
Всички араби се обърнаха към него. Как се бе качил изтощеният до смърт Халеф върху коня! Той не можа да го спре и префуча край нас.
— Дур кауи Рих! (Спри Рих!) — извиках аз колкото ми глас държеше. Умният кон веднага се върна назад.
— Махни си ръката от ушите му, Халеф! Той го направи и животното спря точно пред мен. Халеф падна на земята. Той не можеше дори да се задържи седнал, но гневно попита:
— Чух стрелба, сихди. Кого да убия?
Видът на този болен, изглежда, веднага убеди арабите, че бях казал истината.
— Това е чума! Аллах да ни закриля! — викаха те.
— Да, чума е! — извика и водачът и хвърли пушката ми и ножа и се метна на коня си.
— Бягайте! Но вие, кучета, които ни заразихте, ще отидете в ада! Той се прицели в мен, а един от хората му в Халеф. И двамата стреляха, но ръката на първия бе осакатена от ухапването на кучето, а тази на другия трепереше от страх пред чумата. Куршумите не улучиха. Халеф също стреля с пистолета си, но ръката му трепереше като клон, разлюлян от вятъра, и също не улучи, а като понечи да вдигне пушката, вече силите го бяха напуснали и арабите се бяха отдалечили на безопасно разстояние.
— Бягат! Шейтанът да ги прибере дано! — извика той, но това, което излезе от устата му, не бе вик, а по-скоро припряно мърморене. — Какво ти направиха, сихди?
Разказах му и го помолих да пререже въжето ми. На клетия човек едва му стигнаха силите за това.
— Но как успя да яхнеш коня, Халеф? — попитах го аз.
— Много лесно, сихди. Той лежеше на земята и аз се качих на гърба му, след като го бях развързал. Знаех къде си и като чух изстрелите, реших, че трябва да ти се притека на помощ. Пукотът от тази пушка се чува надалеч. Ти ми откри тайната на коня си и затова той толкова бързо ме доведе до теб.
— Само появата ти бе достатъчна, за да ме спаси. Страхът от чумата е по-силен от оръжието. Тези мъже ще разкажат за срещата си с нас, затова мисля, че засега няма опасност някой друг да дойде, докато сме тук.
— А Доян? Това там са парчета от него нали?
— Да.
— О, язък! Господарю, все едно че са откъснали едната ти половина! Храбро ли загина?
— Да. Щеше да победи, ако не го бяха застреляли. Но трябва да оплакваме и друга, още по-тежка загуба. Англичанинът и хората му са избити.
— Англичанинът ли? Аллах иллях! Кой ти го каза?
— Предводителят на тези араби.- Твърдеше, че чул за това, но може би самият той го е извършил.
— Тогава трябва да намерим труповете им. Ще ги потърсим веднага щом отново съм в състояние да вървя, за да ги погребем.. Този англичанин беше неверник, но той много те обичаше, затова го обичам и аз. Господарю, направи гроб на кучето! Нека почива тук, близо до персите, то и приживе ги пазеше. Не бива да го изядат лешоядите и чакалите. Но после ме отведи. Толкова съм отпаднал, сякаш ме е улучил куршум!