— Ти знаеш ли, какво е това вампир?
Тя озадачено го изгледа, притвори очи и дълго разглежда ръцете си, докато подбираше нужните думи.
— Това… това… е нещо, някой, който се нуждае от хора за храна… — Последва стеснително мълчание. — Не е ли така, мистър?
Отговорът беше на място. Намери подход към доверието на дете — и ето ти свежа гледна точка, в която няма и примес от разпространените суеверия. Как само го каза: „…се нуждае от хора за храна“.
— Някои смятат, че вампирът е безсмъртен — продължи Челенджър, — всъщност не безсмъртен, а не умира, ако си набавя кръв от животни и хора. Единственият начин да се убие подобно чудовище е…
— Завийте наляво, сър — прекъсна го момичето.
Той се вмъкна в тясното отклонение на селския път. Разбутаните мокри клони зачукаха по стъклото, а листата с неприятен шум се плъзгаха по покрива на колата. Журналистът с всички сили се опитваше да различава в слабата светлина на фаровете извиващите сред храстите коловози.
— Да, твоите родители, казано точно, започват на голо място… Та единственият начин да се убие вампир е да се застреля със сребърен куршум. Или да се пробучи с кол в сърцето и да се погребе в полунощ на някой кръстопът. Така се канят да постъпят местните хора, ако го хванат.
Зад него се раздадоха приглушени приплаквания. Той извърна глава.
— Какво ти става?
— Струва ми се, че е просто ужасно!
— Защо? Или мислиш, че е по-добре да го оставят жив?
Тя се замисли, после се усмихна и кимна.
— Да, живей ти самият и дай на другите да живеят. Нали… Нали някои хора просто не могат нищо да направят със себе си. Бих искала да кажа — гласът на момичето стана по-уверен, — че ако човек е вампир, то той няма никаква вина за това.
— Правилно разсъждаваш, момичето ми. — Той отново се надигна да изучава това, което тук се смяташе за път. — Но има едно затруднение: ако вярваш в неща като вампирите, то е трудно да ги свържеш с нещо хубаво. Те представляват нещо много, много противно. Ето на, този вампир е убил три деца. Местните хора го ненавиждат и искат да го унищожат. Ако има подобни същества по света като вампирите, повтарям, ако има вампири по света и наистина вършат тези ужасни неща, които им се приписват, то аз съм съгласен, че е добър всеки начин, който може да ги довърши. Нали разбираш?
— Не! Не бива да се дупчат хора с колове!
Челенджър се разсмя.
— А нима аз казвам, че може? Лично аз не бих могъл да го направя. Но ако лично ме засегне, мисля, че ще мога да подавя отвращението си, когато часовникът бие дванадесет.
Той замълча и си отбеляза, че това дете е доста развито за обкръжението си. Изглежда, не е заразено със суеверията, а той му наприказва толкова много за черната магия. Това е грешка и трябва да я оправи веднага.
— Трудностите с подобни суеверия се крият в това, че повечето възрастни, които ги споделят, днес са се разсеяли по окръга, защото смятат, че именно тази вечер вамирът ще излезе на лов. А ще свърши всичко с това, че ще намерят някой скитник и ще го убият по този отвратителен начин, единствено защото той няма да каже нищо разбираемо, защо скита по нивята и полетата в подобна нощ.
Девойката мълчеше и мислеше. На Челенджър му харесваше сериозността й. Момичето се чувстваше по-свободно и вече седеше не толкова далече от него. Интересно откъде децата са сигурни, че няма да им причиниш никаква вреда? Дори и селянчетата, а най-вече те. Може би защото те живеят в сравнение с другите по-близо до природата?
Като й завоюва доверието, той повярва в себе си. Седмицата живот сред тези мълчаливи невежи, така приличащи си едни на друг в изразяване на високомерие спрямо него, го бе направила в известна степен нерешителен. А сега се почувства по-добре. Най-сетне намири това, което ще стане център на репортажа му.
Но трябваше да се опита още нещо — така да промени момичето и да я преобрази в типично селско дете, слабо и непристъпно, приказващо единствено на местния диалект.
Задачата на Рендъл ще бъде изпълнена!
Момичето се премести още по-близо до него, като почти го допираше. Бедното дете!
Топлото му тяло до известна степен смекчи студената мокрота на джинсите й. Челенждър съжали, че колата няма парно. Пътят напълно се изгуби в преплетените храсти и изпопадалите дървета. Той спря и запали задните габарити.
— Тук ли живееш! Май по тези места хора не са стъпвали от години!
Местността изглеждаше мрачна и изоставена.
— Да, наистина живея тук, сър — прозвуча право в ухото му тъничкото гласче. — Ей там, в онази къщичка.
— Къде? — той почисти с кърпа стъклото и примижа. — Не виждам никаква къща.