Петко Тодоров
От една дрипа
Комахай всички българи от Костурско пролет отиват на печалба по гурбет; жените остават сами в къщи. Техните села са закътани добре из тъмните пазви на Бигла планина и Върбица и неканен гост рядко ще завърне нататък. Само в Корещенската нахия, между Шестовската планина и Черна гора, има няколко села — те са в Дреновенското поле, на открито. Дреновени и Черновища със своите бостани се редят отсам и оттатък по Кономладската река, татък пък накъдето се отбива пътя от брега, под планината е Жеравени. През нивите и лозята и трите села се гледат помежду си, като да са упование едно на друго във всяко време.
На 25 август 1903 година цялото поле беше глъхнало околовръст и този ден жив човек се не мярна наникъде по него. Отколе бяха минали дните за жетва и тъй буйно изкласилите тази година посеви лежеха клюмнали над браздите, като че класовете са се уморили да чакат сърпа да ги пожене. Скоро вече наближаваше гроздобер. По наредените татък над нивите лозя лозовата пръчка е откърмила и наляла тежки гроздове, а ни стопанин да излезе да обиколи лозето си, ни както други път по туй време весела дружина деца, погнати от пъдаря, да припнат като ято пъдпъдъци по някоя межда. Край реката къщите на селата и те бяха се смъкнали и през бостаните и тополите се мяркаха обгорени порутени стени, между които се виждаха само кръстовете на черковите: изправени сред съсипните като над гробници или може би подети с някаква молитва нагоре.
Няма месец, как една нощ загърмяха тука камбани, знамена се развиха и всичко наоколо екна от радостта и песните на новото възкресение. Войводи, повели след себе си отбор момци, всички с вдигнати глави, с напети юнашки дрехи обикаляха от къща на къща да възвестяват, че са се свършили вече дните на тегло и на робия. Отвред с китки тичаше мало и голямо да ги среща. Бащи и майки ги прегръщаха и от радост плачеха пред тях като деца. Този, когото отпосле не застигна куршума на аскера или не си сложи главата под башибозушкия нож, той, докато е жив, ще има да разправя за него ден, когато първом се каза: няма вече турчин и няма рая! И като се мина и ден, и два, неделя и друга и отникъде не посмея да се покаже ни аскер, ни башибозук, и сладкия блян оживя в сърцата, повярваха в него всички… С тежка отплата отпосле заплатиха те тази радост и новото си царство… То не беше аскер — побеснели пълчища нахлуха и откъм плешивите висини на Буч и долу откъм Жеравени, никой не можеше да устои насреща им. Всеки остави мило и драго и търти към гората: когото настигнаха, там на мястото си и остана, който смогна да избяга, през нощта от върха на планината изглеждаше как в пламъци се топеше къщата му. След ден-два аскера, като очисти всичко и камък на камък не остави от селата, отмина пак, но още никой не смееше да подаде глава от горската шума.
Днес само тъмни облаци гарвани се виеха в небото от сутринта, ту се събираха наедно, разграцваха се, сякаш се карат за нещо, ту пък се разпиляваха ниско над полето и накацваха над мършата, разхвърляна под пътя, край реката и навред из пресъхналите вади на бостаните. Наоколо нямаше никой кой да ги плаши сега. Сегиз-тогиз някъде от кестеновите дървеса над пътя, ако се откъсне кестен и затрещи из клонака, гарванът, както е кацнал отблизо върху белите ребра на някой леш, ще вдигне само глава, огледа се и пак си продължава да кълве.
Надвечер слънцето беше се вече скрило зад върховете на Буч, из пепелищата на Дреновени се показаха пет-шестима дрипави низами и един чаушин с подстригани отпред мустаци след тях. Стиснал всеки пушка в ръка, с източени напред избръснати вратове, те плахо оглеждаха мястото, дето край всеки дувар бомба е трещяла и от прозорците пушки пърпореха навред. Сега тука не личеха ни дворища вече, ни пътят можеше да се познае. Камънаци и обгорени греди бяха запречкали всичко. Низамите бързо се прехвърляха по тях. На края на селото те се спряха пред един бостан над реката, опряха о земята пушки и всеки отдъхна. Тази сутрин тях отделиха от аскера да тръгнат да обикалят наоколо: да не би от планината някъде да се покажат пак комити. Цял ден вече те вървят и на всяка крачка са нащрек. Дотука, слава богу, не им мина през главата никакво премеждие. Низамите се загледаха в засененото поле, като че не им се хващаше път нататък. По междите на лозята и покрай пътя се тъмнеят кестените и високите подкастрени бадеми. Нататък, там отвъд реката, дето в битките се бяха укрепили най-върлите комити, се чернееха съсипните на Черновища. А по-насам, тъкмо насред пътя между двете села, в горичка потъмнели дъбове, се е сгушил малък параклис. Те огледаха всичко, ослушаха се: наоколо нищо се не чуваше освен дружното свистение на щурците и реката, която клокочеше под пътя нататък през полето. — Нямаше що, трябваше да се върви. — И всеки пое пак пушка през сред и възвиха към малката дъбрава на параклиса.