Макар зад Буч да бяха изгаснали багрите на вечерната зара, още навред беше видело. Пътят — тесен междуселски път покрай река — изглеждаше като замазан с глина от вчерашния дъжд; никъде по него не личеше да е минало колело или да е стъпал човек или добитък. Тук-таме край брега се чернееха мърши, които със свойта воня запушваха дъха на низамите и те бързаха по-скоро да отминат. Преди да наближат параклиса, на едно място изведнъж ги задави тежка миризма; те се извърнаха: под пътя долу край елите бяха вирнали подути кореми цяло стадо свини — и всички хукнаха тичешком напред. Като поотминаха, спряха се малко. Чаушина, с уста пълна от слюнка, се изплю от погнусяване, и плюнката му се проточи като тънък конец надолу.
Едвам низамите пристъпиха още няколко стъпки, и сред потъмнелите дъбове се показа малкия параклис — най-много от таквизи места из пътя ги беше страх. Всички стиснаха по-здраво пушка в ръка и източиха пак дълги бръснати вратове. Двама от низамите тръгнаха напред, а другите с чаушина се разпръснаха надолу край реката и бавно повлякоха крака.
— Дали не са се заложили някои зад дъбовете да им отворят работа по вечеря? Или някой ранен в битката, без да са го забележили, пропълзял е тука и преди да умре, чака да хвърли бомба върху царски хора. Комита вяра няма. Един драм душа да е останало у него, той няма да я изпусне, преди да направи някоя пакост. Онзи ден край други такъвзи параклис нали един, на когото и двата крака били пребити, повали онбашията и двама низами и след това гръмна и себе си… Наоколо всичко е тихо; реката на това място се разлива, та не се чуваше и клокоченето на потоците. Само малката дъбрава ту подемаше своя тъмен шепот, ту млъкваше, като да се ослушва и тя в самотата. Стъпка по стъпка двамата низами избиколиха, огледаха — никого нямаше. Вратата на параклиса зееше отворена, вътре тъмно като в пещера. След тях настигнаха и другите с чаушина, излязоха на пътя и без да се спират, забързаха нататък към прехода на реката, зад който се виждаха бостаните на Черновища.
Разпилените по вадите и из полето гарвани вече оставяха мършите, подемаха се и на орляци отлетяваха нататък към потъмнелите дъбрави на Черна гора. Вечерния сумрак взе да се събира около елите и храсталаците край реката, която от вчерашния дъжд течеше още мътна. Водата беше поспаднала, на прехода се показваха един до друг големите камъни; по тях щяха да минат низамите на другия бряг. Тъкмо Чаушина слезе от пътя, единът от низамите го дръпна за мишцата и показа с пръст към плета отсреща. Между два кола беше се превил като дисаги човек, калпака му паднал на земята, почернял от кръв, лицето му закрито към плета, не се виждаше. — Този ще е бил някой от най-върлите комити: държал се е докрай… Като избягал от селото, заложил се е край бостаните и когато аскерът е напрял отвред, търтил е да бяга. Куршумът го е застигнал тъкмо да се спусне в реката и той увиснал на плета, а калпакът му паднал…
Възпрени така въз прехода, низамите бяха вперили очи в провисналия труп и мълчаха. След малко Чаушинът изсумтя с ноздри сърдито:
— Нали не е доволен от хала, на който го държеше падишаха — сега от този, който сам си го докара нека се благодари; нека виси на плета! Ей тъй гарги месата му да изкълват и на огнищата им трева да порасте… Хайде! Докато аллах е отгоре и ножът се вдига за славата на пророка, тука само гяурин няма над мюсюлманина връх да вземе…
И всички вдигнаха глави да тръгнат. Но зад убития татък из бостана стори им се, сякаш се мярна човек. Тозчас се стъписаха, пръснаха се и кой зад каквото намери, сви се край брега. Със запрян дъх, със стисната в две ръце пушка, един от хралупата на крива върба, друг иззад някой голям камък, те дебом занадничаха. — Татък, сред лехите зеле, с разперени ръце се бе изстъпил човек, с една ръка развява червена дрипа. — Кървав байрак ли показва, или знак някому дава? Други се не виждат. Само той и убитият на плета виси… Низаминът зад върбата изтегли пушка, прицели се хубаво, но Чаушинът му шитна отстрани, спря го. Изведнъж татък край вадата на бостаня пък буренът зашумя, размърда се и бързо-бързо се затупа по земята, сякаш някой да бие сигнал… — Разбра се вече.
Тресна гръм, втори и трети, избиха пламъци над реката и дим на бели кълба мудно се повлече край брега. Никой отвъд не отвърна. Низамите се спряха мигом, надникнаха пак един отсам, други оттатък: — Нищо… тъй както си беше застанал сред бостаня, той стоеше, без да помръдне, и в ръка показва само кървавата дипа… Един от тях отново вдигна пушка, прицели се и този път всички с очите си видяха как куршумът прониза право гърдите му отсреща; той се поклати и вместо да се повали, стори им се, подигна сякаш по-високо дрипата с ръка. В същото време в буренака към вадата се затупа още по-усилено. Те се спогледаха в недоумение: — Това пък какво е? Откак са ги вдигнали подир комитите, само чудеса гледат: хора побеснели, с очите в огъня вървят, никой живота си за нищо не иска да го знае. Ама туй… и от куршуми да не падат, не бяха срещали… Сви се на всекиго сърцето в гърди и потаен страх изби всички. — Дали и той не е от тези, дето куршум ги не хваща — и за таквизи се разправяше из аскера. Някой, със стара чутовна муска на шия, намерил едвам оцеляла от битките дрипа от юнашки байрак, вдигнал я сред пепелищата, пак отново комити на бой да събира… А отстрани други ни жив, ни умрял го забележил, бие се да стане след него… Чаушинът както беше се прострял зад един камък, стана, изправи се и погледна отвъд през плета. — Във вечерната дрезгавина зелките прибулили с лека тъмносиня мъгла лехите на бостаня, сред който изправен в цял ръст човек, сякаш понесен на тъмносин облак, показваше в ръка червена дрипа. — Тъдява някъде край тези бостани двайсетина комити са се били укрепили, цял ден са разигравали табора, докато ги избият. Този сякаш от тях някой е възкръснал да разпери ръце насреща им…