— А те големи ли са?
— Има големи, а има и по-малки, които гълтат само деца.
— Защо нямате пушки?
— Много е скъпо.
— Нима е трудно да се спечели за пушка? — настоявах аз. — В края на краищата рибата може да се опушва или осолява и да се продава в града, а не цялото село веднага да я излапва. Могат да се правят мебели от червено дърво и да се продават, да се изработват предмети от дърво или да се препарират пирани — вероятно има търсене. Да се събират и продават плодове. Можете да отглеждате царевица, захарна тръстика, кафе, какао, ананаси… Защо не го правите?
— Не умеем — тъжно каза индианецът.
— Сред вас има ли образовани хора?
— Не.
— Всички ли са неграмотни? Вие можете ли да четете?
— Да.
— Имате ли вожд?
— Да.
— Той може ли да чете и пише?
— Не. Живее като нас — продума индианецът.
— Откъде знаете английски?
— Още като момче отидох в града и много години живях до един хотел. Там се научих да говоря.
— С какво се занимавахте в града? — продължих настойчиво да го разпитвам.
— Просех милостиня, помагах в носенето на куфари, чистех боклука.
— Ами къде живеехте?
— На улицата… После си направих къща от сандъци.
— Държавата прави ли опити да ви даде образование, да ви научи да живеете като белите хора?
— Да, но ние не умеем да живеем като белите хора. Замълчах. Крайна безизходица прозираше от човека. Стана ми мъчно за него. Искаше ми се да му помогна. Бях наясно, че тези хора не издържат на контактите с бели, че изпитват комплекс за непълноценност и от това още по-бързо деградират и измират. Те все още не са съвсем подивели, все още не живеят изцяло по инстинкти, все още са в състояние да изпитват унижение от недоразвитостта си. Навярно биха били щастливи сред природата, биха усещали превъзходството си над дивите зверове. Тогава може би нямаше и да предполагат, че другите са отишли твърде напред: създали са механизми и образование, построили са градове и т.н. Възможно е дълбоко в душата си смътно да осъзнават, че времето е безвъзвратно изгубено, че сладко и бездарно са се плъзгали по регресивния наклон на еволюцията, все повече и повече са забравяли великите си предци и така още по-бързо са се приближавали към дивата бездуховна природа. Тези хора наистина не разбираха, че еволюцията не търпи стабилно състояние, че има само два избора — прогрес или регрес, а за прогреса е необходимо да се полагат усилия, огромни усилия.
Качиха ни в лодката и ни върнаха в хотела. С автомобил ни закараха до ферибот. От борда му огледах околностите — по бреговете на Амазонка се гушеха жалки селски колиби. До мен стоеше индиански малчуган в мръсна фланелка с нелепия надпис „Каубой“. Той тъжно гледаше колибите, където явно бе роден. Наблюдавах го и си мислех, че никога няма да получи образование, че съдбата му е определена от регресивната пустота на далечните му предци и че ще прекара живота си в една от тези колиби, ако не бъде изяден от крокодил или анаконда.
Момчето улови погледа ми и угоднически се усмихна. А аз стоях до него — висок, бял и уверен в себе си. Беше ми провървяло — далечните ми предци, работейки упорито, бяха вървели по пътя на прогреса.
Другият пример се отнася за Сибир (района на полуостров Тай-мир). Движехме се по маршрут от най-висока категория на сложност и се озовахме на места, където, както се казва, човешки крак не бе стъпвал. Валеше нещо средно между сняг и дъжд. Наоколо беше тундрата, прорязана от каменни клисури. Беше студено, искаше ни се да се скрием от вездесъщия пронизващ вятър.
Неочаквано зърнахме чум12 на еленовъди. Приближихме се зарадвани. Залаяха кучета, от чума излязоха няколко души, облечени с малици13 от еленови кожи. Най-възрастният от тях се потупа по гърдите и каза:
— Началник.
Свалих раницата, също се потупах в гърдите и казах:
— Началник.
Еленовъдът посочи чума и рече:
— Хубаво.
Влязохме вътре и седнахме върху еленови кожи. Стана топло. Аз казах:
— Хубаво.
Усещах, че стопанинът на чума е изчерпал речникът си от руски думи. Погледна ме, посочи котела с варено еленово месо и каза:
— Началник, хубаво.
Започнахме да ядем. Изтичах за раницата, измъкнах манерка със спирт, показах я на домакина и казах:
— Началник, хубаво.
Стопанинът обходи със строг поглед семейството си и нашите момчета, после посочи себе си и мен и рече:
— Началник, хубаво.
Разбрах, че можем да пием само той и аз — началниците. Налях спирт и го глътнахме. Домакинът порозовя и каза:
— Началник, хубаво.