Всичко казано по адрес на журналистите се отнася и за телевизията. Средствата за масово осведомяване се наричат четвърта власт, а властта не бива да задълбочава и без това непрестанния негативизъм, а да се бори с него. Тя трябва, макар и малко, да познава законите на психичната енергия, която в армията много точно наричат боен дух.
Закономерно е да се зададе въпросът защо Онзи свят, ако е толкова всесилен и е създал човека на Земята, не помогне на Русия да се освободи от негативната аура. Мисля, че отговорът е следният. Човекът на Земята е бил зароден не като рожба на Онзи свят, за която трябва да се полагат нежни грижи, а като саморазвиващо се начало със собствен път. Висшите опазващи системи (Генофондът на човечеството и Шамбала) ще бъдат задействани само в краен случай (масово подивяване, глобални катастрофи и т.н.).
Мръсният вход
Да си представим, че шлосерът Н., който живее, да речем, в апартамент № 34 на шестия етаж на девететажен панелен блок, излиза сутрин от жилището си. Излиза в лошо настроение (съседът алкохолик на седмия етаж цяла нощ е „бучал“) и заключва бронираната си врата с двадесетсантиметров гаражен ключ. Газейки фасове и шлюпки от семки, пристъпва към асансьора и натиска бутона, прогорен с угарка. Докато го чака, мрачно се взира в стените, уж не толкова отдавна боядисани с мръснозелена боя, но вече олющени и „художествено оформени“ с думи като „х…“ и „Fuck you“. Става му студено, тъй като прозорецът вече цяла година е счупен. „Кой ли мерзавец го е строшил! И къде ли гледа жилищната комисия, все й е тая!“ — мисли той.
Свежият ветрец донася траен мирис на помийна яма „Пак ли е задръстен сметопроводът? А и да не е, ще сипват покрай него. Ех, че народ! Живеем като в помия“ — мисли шлосерът, подритва гнил домат и обилно се изплюва върху вратата на асансьора.
Отваря асансьора, влиза и натиска бутона за първия етаж, който също е пробит от цигара, стиска си носа, като се старае да не стъпи в локвата пикня, но вижда, че има и нещо по-сериозно. „Свине, а не хора! Пътувам като в тоалетна“ — мисли шлосерът.
След като си дръпва лакета, прилепнал към дъвката на стената, той най-после излиза. Тегли тлъста псувня, с удоволствие вдишва с пълни гърди, но болезнено се спъва в някакъв сандък, оставен бог знае от кого. „Не хора, а твари“ — измърморва, рита потрошената входна врата и излиза навън. Оглежда разсипания боклук и стъпва на тротоара. Заобикаля няколкото локви, образували се на местата на вечните ями в асфалта, поглежда към красивата девойка с гумени галоши, която стои до кално място, където би трябвало да има полянка, и към разхождащия се, отвратителен на вид пес с размери на теле. Песът започва да души шлосера и гръмко лае. „Джеси“ — крещи девойката.
„Сигурно подушва миризмата на асансьора — мисли мъжът. — Ех че кучета са развъдили, като динозаври. Опасно е да се излиза на улицата, тези твари не само крака, но и з… ще ти отхапят.“
По пътя към трамвайната спирка има канавка с прехвърлена над нея дъска. Когато е отгоре, шлосерът си казва: „Някакви перила да бяха измислили, може някой да падне. Колко ли пияни са се изръсили. Година вече не я заравят. Що за държава! Жалба ли да пиша?“.
Мъжът преминава канавката, повдига крачолите си, почистени предишния ден, и тръгва с неестествена походка, стараейки се да не изцапа панталона си с рядката кал, размазана по асфалта на половин километър наоколо. Стигнал най-после до чист асфалт, той се опитва да махне калта от обувките си. След като оглежда панталона си, с удовлетворение си казва: „Само до кръста съм се изцапал. А стругарят Васка вчера дойде и мръсотията беше по ушите му. Що за народ! Като свине живеем в калта. Трудно ли е да се зарови канавката? Що за правителство!“.
В очакване на трамвая Н. оглежда хората на спирката. Буца от злоба напира в гърлото му: „Тези сигурно с…т в асансьора и копаят канавки. Твари, а не хора.“
След като блъска някого така, че да го заболи, шлосерът се пъха в трамвая. Вижда свободно място и бързичко се намества. До него застава старица с мрежичка в ръка. Той обръща глава и гледа през стъклото, сякаш мяркащите се пейзажи са му безкрайно интересни. „Тази пък развалина къде е тръгнала сутрин. По-добре да беше си седяла вкъщи. Народила пиянкаджии посранковци, които бъркат асансьора с тоалетна. А и уважение иска!“.
Мъжът преминава през овехтялата въртележка на входа на завода и започва работа. Стиска в менгемето една заготовка и мрачно я обработва с пилата. „Ама защо я пиля? Заради тази заплата ли? Пиля си тук, а животът ми е кучешки.“