Тибетското селце
През планинските хребети ние се добрахме до тибетско селце, разположено на 3000 метра височина. Групата ни се справи с дългия маршрут, все пак с В. Лобанков сме майстори по спортен туризъм, а и останалите също са опитни туристи.
В селцето имаше малки каменни къщички, близо до които се намираше пагода. Хората тук живееха натясно — стаичките се съединяваха помежду си на различни нива със стръмни стълби, стените обикновено бяха без мазилка или тапети. Живееха бедно. Нощем беше студено.
Не отседнахме в нечий дом, а разпънахме палатките си недалеч от селцето. На всички жители им бе много интересно да ни наблюдават. Децата с часове седяха наоколо и мълчаливо ни зяпаха. Те срамежливо взимаха предлаганите им бонбони и веднага бягаха. Никой не говореше английски и ни се налагаше да общуваме само чрез нашия преводач Кирам. Отначало започнахме да ги разпитваме дали в околността има пещери. Всички отговаряха, че са много. След това ги попитахме дали има сомати-пещери и… усмихнатите и разговорливи до този момент жители на селцето веднага млъкваха, сякаш тайната за тях се пазеше не само от Особените хора, но и от цялото население.
В това селце ние открихме двамата Особени хора.
Особените хора
Първият от тях беше на 60 години, вторият — на 95. И двамата изглеждаха по-млади. Стана ясно, че сега само по-младият посещава сомати-пещерата, вторият, поради преклонната си възраст, беше престанал да ходи в нея преди няколко години. И двамата бяха семейни и живееха в същите къщички като останалите жители.
В продължение на три дни беседвахме с тях на различни теми. Щом засягахме въпроса за сомати-пещерата, те веднага млъкваха. На по-настойчивите ни въпроси кратко отговаряха: „Това е тайна.“ Струваше ни се, че пътешествието до това далечно селце е напълно неуспешно. Двамата Особени хора разбираха, че не сме дошли от празно любопитство — да видим как живеят и да си побъбрим за това-онова. Те ясно съзнаваха, че предмет на нашия интерес е охраняваната от тях сомати-пещера. Не само ние бяхме безкрайно заинтригувани от Особените хора, те също изпитваха любопитство към нас. И това тяхно любопитство към белите хора, пристигнали от далечна Русия и знаещи за сомати, постепенно се засилваше. „Интересно, при тях в Русия също ли има сомати-пещери?“, „Откъде са научили за нашата сомати-пещера?“ — вероятно си мислеха те. Обетът обаче на великата тайна не им позволяваше не само да разказват каквото и да било, но и да задават въпроси.
Оставаше последният вариант — да им покажем рисунката на хипотетичния атлант и да ги попитаме виждали ли са такова лице в пещерата. Едва след още два дни напрежението в отношенията ни като че ли изчезна и се появи взаимно доверие. Събрах кураж и помолих по-младия да се срещне с мен на другия ден и да си поговорим още веднъж за сомати-пещерата. За щастие, той се съгласи и ние си определихме час.
На срещата отидохме тримата: аз, Валентина Яковлева и преводачът Кирам.
Какво каза по-младият Особен човек?
Седнахме един срещу друг и, усмихвайки се, го попитах:
— На 60 години сте, а изглеждате много млад. Кажете, дали това не се дължи на влиянието на сомати-пещерата?
По-младият Особен човек също се усмихна и отговори:
— И досега запазвам добра сексуална активност, имам пет деца. В пещерата има множество необикновени сили: за някого те са вредни и дори смъртоносни, за друг — полезни.
— Откога я охранявате?
— Минаха доста години, откакто събранието на ламите утвърди кандидатурата ми, след като бях успял да премина изпитателната медитация — отвърна по-младият Особен човек.
— Какво значи — да се премине изпитателната медитация?
— Да се получи достъп до сомати-пещерата в състояние на медитация…
— А кой дава този достъп?
— Той!
— Кой е „той“?
— Той е този, който се намира в сомати-пещерата!
— „Той“ човек ли е?
— Да, човек в състояние на сомати.
— Каква е външността му — обикновена или необикновена? Мълчание.