Облякох якето си, взех скиорската си шапчица и за всеки случай — алпинистко въже. Проверих дали свети фенерчето.
Тесният проход, в който влязох, след няколко метра се разшири. Върнах се обратно, подадох глава от пролуката и помолих по-младия Особен човек за разрешение да ме снимат. Той, който категорично беше забранил да се снима входът на сомати-пещерата, сега ни позволи. Веднъж — не повече.
Тримата останаха навън, а аз навлязох навътре. След разширението на прохода се проточи тесен тунел, широк два-три метра. След като изминах 25–30 метра в пълна тъмнина, в най-тясното място се натъкнах на желязна врата, заключена с катинар. Спрях в недоумение.
Изведнъж отзад чух стъпки. Сърцето ми подскочи. Светнах с фенерчето и видях по-младия Особен човек. Той се приближи мълчаливо до мен (не можехме да говорим без преводач), отключи катинара и все така мълчаливо се отдалечи назад.
Огледах вратата с фенерчето. Беше направена от пет-шестмилиметрово желязо и боядисана с червена, кафява и жълта боя. Шарките на боята рисуваха три геометрични фигури, които смътно напомняха за очи. Вратата беше монтирана в скалата и циментирана.
Наведох се и минах през нея. Кой знае защо си помислих: дали някой няма да я заключи зад мен?
Преминавайки още няколко метра, се озовах в просторна зала. Стана ми студено. Сложих си скиорската шапчица. След 15–20 метра се спрях и се вслушах в своите усещания. Не чувствах никакво въздействие. Изключих фенерчето и постоях няколко минути в тъмното — абсолютна тъмнина, каквато цари само в пещерите. И тишина. Още веднъж се вслушах в усещанията си — всичко беше нормално и само ритмичното биене на сърцето ми напомняше, че съм жив. Не изпитвах страх — очевидно си казваше думата многогодишният ми спортен и хирургически опит да се концентрирам в сложни ситуации.
Включих фенерчето и продължих нататък. Скоро на срещуположната страна на залата видях още един проход, широк около два метра. „Сигурно това е тунелът, в който започва психоенергийната бариера на сомати-пещерата“, мина ми през ума.
Внимателно анализирайки усещанията си, аз се приближих към него. Всичко беше нормално. Но метър-два преди началото на тунела изпитах леко чувство на тревога. Първо си помислих, че все пак се страхувам й се помъчих да потисна това чувство. При влизането в тунела неочаквано ме обхвана безпричинен страх, който след няколко крачки също толкова неочаквано изчезна, замени го чувството на необяснимо и силно негодувание. След още няколко стъпки се появи главоболието.
Мога да кажа за себе си, че не съм от страхливите и не ми се случва да първи път да бродя из планини и да влизам в пещери. Ясно усещах, че страхът и негодуванието ми бяха някак си внушени, т.е. причината не беше в мен.
След още няколко крачки чувството на негодувание се засили, главоболието — също. Преодолявайки тези усещания, изминах още десетина метра. Болката в главата ми стана нетърпима. Спрях, изключих фенерчето и в пълния мрак се постарах да се съсредоточа, опитвайки се да се освободя от неспиращото главоболие. Припомних си как по време на поход из Саянските планини на 200 км от най-близкото населено място бях скъсал менискус и ставни връзки в коляното. И тогава периодично спирах, съсредоточавах се и напрягах волята си, за да се преборя с нетърпимата болка.
В Саяните волевото усилие ми помогна, но тук, в пещерата, не даде никакви резултати. Главоболието прииждаше на пулсиращи вълни с определена периодичност, струваше ми се, че главата ми след миг ще се пръсне. Но най-трудното за понасяне се оказа чувството на необяснимо негодувание. Дълбоко в душата си разбирах, че то ми е внушено. Не ми беше ясно защо негодувам. Имах усещането, че душата ми негодува и иска да се върне обратно. Скоро разбрах: негодувам от факта, че вървя натам — все по-надълбоко в тайнствената сомати-пещера. Внушеното въздействие засягаше точно онези струни на душата ми, които отговаряха за чувството, противоположно на удовлетворението, т.е. негодуванието.
Светнах фенерчето и с последните остатъци от волята си направих още няколко крачки напред. Усетих внезапна слабост, главата страшно ме болеше, а негодуващата душа не ми даваше мира. Разбрах, че по-нататък не бива да продължавам, иначе ще умра. Насочих светлината на фенерчето напред. Кой знае защо ръката ми изтръпна. Пот заливаше очите ми въпреки студа в пещерата.
Лъчът на фенерчето бледо освети края на тунела и голямата пещерна зала зад него. Превъзмогвайки болката и пълната си душевна обърканост, се загледах напред. Как ми липсваше светлината! „Ето защо Особените хора ме посъветваха да си взема слабо фенерче!“, помислих си аз.