Убедителни ли са тези доказателства или не — ще отсъдя не аз, а читателят. Въпреки това смятам, че обликът на човека, реконструиран по очите, изобразени върху тибетските храмове, принадлежи на лемуро-атлант.
Освен това нашата рисунка претърпя някои изменения след показанията на Особените хора и научния анализ на Венер Гафаров. Те се отнасяха до характеристиките на „третото око“, ушите и отвора на устата. Бяхме принудени да махнем от рисунката „третото око“, изобразено на челото, защото показанията на ламите и на Особените хора свидетелстваха, че то е само символ, показващ голямата роля на „третото око“ в живота на хората от предишните цивилизации. Както стана ясно, „третото око“ се намира вътре в черепа на онова място, където сега е анатомичното образувание, наречено епифиза.
Увеличихме размера на ушите, тъй като Особените хора ни казаха, че при необикновените хора в пещерата те са по-големи.
Що се касае до отвора на устата, нашият специалист по стоматология и челюстно-лицева хирургия Венер Гафаров направи анализ на вертикалното съединяване на костите от лицевата част на черепа в процеса на ембриогенезата. Известно е, че ембрионалното (вътреутробното) развитие на детето повтаря основните етапи от развитието на човека на Земята. При това костите от лицевата част на черепа се формират поотделно от двете страни (отдясно и отляво) и едва тогава се събират в центъра, образувайки костния скелет на лицето. Останали кости на тялото завършват напълно своето развитие към 20-ата година от живота на човека, докато костите от лицевата част на черепа — едва към 25-ата година. С по-бавното развитие на лицевите кости учените стоматолози свързват многобройните аномалии в развитието на устната кухина като „заешка устна“, „вълча уста“, а също и факта, че почти 100% от хората имат кариес и пародонтоза. Дефектите в развитието на лицевите кости на черепа, например „заешката устна“ (цепнатина в горната устна) или „вълчата уста“ (цепнатина по горното небце), се образуват в резултат от задържането в развитието (в ранния етап на ембриогенезата), когато двете половини на лицевите черепни кости все още не са се сраснали и са разделени от цепнатина. Оттук, приемайки, че ембрионалното развитие повтаря еволюцията на човека на Земята, можем да направим извода, че древните хора са имали лица, които не са били напълно сраснали.
Кой от древните хора е могъл да има централна цепнатина на лицето? Имайки предвид, че цепнатината между лицевите кости на черепа е един от най-ранните признаци и че костите в процеса на еволюцията най-напред се появяват при лемурийците (Е. П. Блаватская, т. 2, стр. 208), можем да предположим, че цепнатина на горната устна и на горното небце са имали лемурийците. Нашата хипотеза се потвърждава и от факта, че в тибетските храмове заедно с необикновените очи са изобразени спираловиден нос, чийто разрез се спуска надолу (в областта на горната устна) към отвора на устата.
Вертикалната цепнатина, съединяваща устния и носовия отвор, е изпълнявала важна функция. Отстрани на вертикалната цепнатина, където при съвременния човек се разполагат горночелюстните синуси, при лемурийците са се намирали малки хриле, които са спомагали кръвта да се обогатява с кислород и са съдействали за по-продължителното пребиваване под водата. Засмукваната от устата вода е преминавала през тези хриле и е излизала през вертикалната цепнатина. Изглежда лемурийци-те са имали също така голям гръден кош за съхраняване на въздух в белите дробове при пребиваването им под водата. По такъв начин при лемурийците са се съчетавали, образно казано, „рибешкият“ и „бозайничес-кият“ елемент. А гор-ночелюстните синуси у съвременните хора Венер Гафаров смята за рудименти на хрил-ните образувания при лемурийците.
Наличието на хриле отстрани на вертикалната цепнатина, съединяваща устата и носа, по законите на анатомията довеждат до това, че гръклянът не е могъл да изпълнява ролята на звуковъзпроизвеждащ апарат. В този случай функцията на звуковъзпроизвеждането е трябвало да се пренесе в областта на носа. Помните ли от първата част на книгата индийският свами Ананта Крипта, който, позовавайки се на древни религиозни източници, ни беше казал, че най-древните хора (изглежда лемурийците) са говорели с носа си, при което звуковъзпроизвеждането обхващало не само диапазона на обикновения глас, а и ултразвуковите, и инфрачервените вълни.
Защо клапановидният звуковъзпроизвеждащ нос на лемурийците еволюционно е бил заменен от обикновения нос, който е бил присъщ, както смятаме, на атлантите, а също и на хората от нашата цивилизация? Разсъждавайки на тази тема, ние с Венер Гафаров стигнахме до заключението, че мекият клапановиден нос на лемурийците лесно е получавал травми, което е нарушавало едновременно функциите и на дишането, и на речта. Рискът да се нарушат толкова важни функции изглежда е подтикнал еволюционното формиране на обикновен, защитен от костни и хрущялни тъкани нос, дори в ущърб на известна загуба на способността за по-продължително престояване под вода във връзка с редукцията на хрилете. Така звуковъзпроизвеждащият апарат се е пренесъл в гръкляна, а кухините на мястото на хрилете (горночелюстните синуси) са започнали да изпълняват ролята на резонатор на звука, докато вертикалната цепнатина между носа и устата постепенно е зараснала.